Ивайло Дичев, Дойче веле

Мислехме, че с модернизацията сакралното ще мине в един по-художествен регистър. Чудодейни икони циркулират във Фейсбук, руският отец Данаил предлага окадяване на многоетажни офисни сгради с дрон, който носи кадилница, а GPS-ите показват къде точно е Мека, та да се молиш на правилния градус. Но оставете частния живот, сакралното днес все по-тържествено се завръща и в политиката.

Императорът и любовницата

Първия пример взимам от Русия, където тази година режисьорът Алексей Учител създаде филма „Матилда“, посветен на младежката любов между бъдещият цар Николай ІІ и прочута полска балерина. Снимано красиво, носталгично, по холивудски, но не щеш ли - скандал. Защо ли? Защото последният император, първо абдикирал доброволно, после разстрелян от болшевиките, беше канонизиран от руската православна църква и за някои вярващи тази пикантна история поругава светлата памет на мъченика. Хвърляха коктейли Молотов по режисьора, после кола с газови бутилки, се вряза в едно от кината, където трябваше да бъде прожектиран филмът, и го подпали - какво ли не. Режисьорът Павел Лугин изрече на глас налагащото се сравнение и обяви екстремистите за „православни талибани“.

Ставащото не е ново. През 2003 православни активисти изпотрошиха изложбата на съвременно изкуство „Внимание религия!“ в центъра „Сахаров", защото обиждала чувствата им - тъй както бяха обидени мюсюлманите от карикатурите на Пророка в „Шарли ебдо“. Осъдиха не вандалите, а организаторите на изложбата, една от тях се самоуби. Групата „Пуси райът“, решила да изиграе полит-естетическа акция в храма „Свети Спасител“ през 2012, нашумя дори повече. А Путин, като обект на акцията и очевиден приемник на руското самодържавие, беше непреклонен - и пънкарките отидоха на каторга. При „Матилда“ работата се разви малко по-иначе. Както писаха анализатори, ултра-десните православни активисти позволиха на властта да се престори на умерен център между тях и либералите, които те яростно нападат. Но докога ще владее Путин този тънък баланс - никой не знае. Радикализация трудно се контролира.

Сакрализирането на светия император от онези, които почнаха да наричат „царебожники", няма да е краят. Има такива, които настояват за канонизация на демоничния Распутин, на масовия убиец Иван Грозни, а това ми напомня българските мобилизации за канонизиране на Ванга или свети-хан Тервел. Не се меся, православието си е частна работа и право на вярващите. Въпросът е, че дори в такава велика европейска страна като Русия сакралното настъпва, чертае разделителни линии, налага табута, поражда насилие.

На абитуриентски бал с носии? Кой смее да възразява?

Ще дам и примери от съвсем личен опит. Преди време си позволих да изразя мнението, че абитуриентите в народни носии са – меко казано – нещо спорно, защото училището трябва да гледа напред, а не назад в миналото. Дето се казва, по-добре в скафандър на космонавт, отколкото в дрехите на орач от преди два века. Много неща съм написал през живота си, но повече псувни не бях отнасял. Приятели се принудили да обясняват на разярените читатели, че всъщност нямам нищо против носиите и дори с удоволствие ходя на фолклорни фестивали. Просто бях прекрачил една червена сакрална линия, изникнала неусетно в публичното ни пространство. Какво ще е следващото? Светите кукери?
Другият случай беше с един наивен въпрос в Туитър: Дали Григор Димитров се състезава в лично качество или представя България? Искаше ми се да разбера в кой от двата жанра на гордеене от неговите победи са се оказали българите: Дали го мислят като „национален отбор", или като един наш сънародник там, в странство? Майко мила, какво ругаене:

„Как смееш да не се гордееш?!"
„Гордея се бе, как да не се гордея."
„Тогава защо питаш?!"
„Не знам, опитвам да разбера."
„Ама ти си като Волгин!"
„Че аз дори не го следя този Волгин…"

И така няколко дни. Почувствах се както при едно от редките си посещения на футболен мач, когато от глупост бях цъфнал в сектора на „Левски"… с червено яке. „Извинявайте, ама такова, нали, палтото ми е на химическо…"

В България още не са преминали към действие: още не хвърлят по нас коктейли Молотов - най-много да понатупат някой мургав брат задето качил поругаваща снимка във фейса. Но температурата на обидите е вече близка до кипенето. Нещо повече, сакралното май разширява периметъра си. За Левски вече отдавна не бива да се разсъждава като за човешко същество, но можеше ли да се предполага, че табуто ще обхване спортиста Гришо (да е жив и здрав, да ни радва с нови победи!). Както е тръгнало, скоро ще трябва да заставаме мирно край трафопоста, боядисан от незнаен патриот в цветовете на националното знаме.

Религиозните истерии около Ерусалим

Третият пример е съвсем пресен: Ерусалим. Свещен и за едните, и за другите, готови да съсипят живота на поколения, за да не направят компромис. Свещен, впрочем, и за християните, които през 11 в. папа Урбан ІІ призовава на кръстоносен поход, като загиналите щели да отиват направо в рая. Поход, който стига до нечувани зверства, именно защото го мотивират не обичайните земни политически цели, а свръх-ценността на сакралното.
Все заради това проклето сакрално израелците опорочиха прекрасната си демокрация, като превърнаха два милиона от гражданите си в под-човеци, каквито те самите са били през 16-и век. Заради него и палестинците дегенерираха до терористи, които нападат минувачи с ножове. Да добавя и християните-фундаменталисти от твърдото ядро на Тръмп, които разглеждат Израел като свое предмостие в светите места – защото тъкмо към тях основно беше насочен недомисленият акт на президента.

Този тежък проблем може да се реши по различни начини. Западен и източен Ерусалим – столици на двете държава. Или пък, още по-добре – специален духовен статут на града, под управлението на Израел, но без политически функции. Или някаква размяна срещу земи, връщане на бежанци. Това, което обсъждам тук, е атавистичната роля, която сакралното играе в съвременната политика. То обозначава непреодолими граници и легитимира бруталната сила. Свещената война е тотална, именно защото дейците в нея се чувстват предварително оправдани и дори наградени - примерно, с по 72 девици в предполагаемия рай.

Вижте отново Русия – няма ли тя абсолютно същите аргументи да анексира Крим? Там са писали големите писатели, там са почивали великите генерали, пък и в последна сметка там се вее руският флаг и толкова – това ще ви кажат кримнашистите (от „Крым – наш“). Дето се казва, и американският президент за малко щеше да признае анексията, както направи с Ерусалим, само дето сега нещо малко го разследват.
Разбира се, че има сакрални неща и те трябва да се охраняват. Но когато в 21 век ги смесим с политиката, резултатът е идеология на насилието.