Светослав Пинтев

 Свършиха дните на страстите Христови, като на старобългарски са се наричали мъките Му. (Не на църковно-славянски, както от десетилетия се опитват да ни втълпят, че се нарича онзи сакрален език, на който някога са говорили предшествениците ни -  б.а.).

Дойдоха светлите дни, онази необикновена и чудна седмица, в която земното ни битие най-много се доближава до неземната си проекция, озарява се от искрицата на божественото. През нея сякаш се раздира една завеса, през която изведнъж виждаме

 отвъд ограничения си и доста тесен свят

 Надничаме за кратко в необятната Вселена на трансцеденталното, а също в собствените си духовни измерения,  за да замесим частичка от видяното в тестото на всекидневните си грижи и радости. И все нещо от божественото остава във всекидневния ни хляб и го прави истински, заквасва го .

Тези дни ни карат да се почувстваме малко по-високо, малко повече свободни, отколкото ни се вярва, че е възможно, по-силно устремени към най-красивото от собствената си същност, към нейните божествени измерения, към света на идеите, не към този на шпековия салам и наденицата „Ке умрем за нея”.

 Това са дни, в които всеки може да лети, ако поиска, както се изрази едно момиче преди малко. Дни,  свързани с радост и надежда, които идват сами, извират от подсъзнанието ни, заложени са в самата ни същност, кодирани са в архетиповете, живеещи от най-древни времена в човешкото съзнание, поне според Юнг. Възкръсват самите ни жизнени сили, празнува възраждащата се природа, тя избухва  в тялото и съзнанието на човека и неусетно ни свързва с божественото начало.

Няма ли нощ, няма и ден

Светлата седмица е символичен апотеоз на тази толкова проста, но велика истина. И нейното тайнство важи за всички нас, няма значение дали си вярващ, дали не си, дали си спазвал ограниченията, наложени от Църквата.  Разбира го и самата тя, въпреки догмите и канона.

„Постили и непостили, възвеселете се сега! Трапезата е богата: наситете се всички от нея”, както е написал преди повече от хилядолетие  и половина Свети Йоан Златоуст.

Дните до Великден са дни на строги табуирани правила, на забрани и ограничения, а след тях се отприщва  Светлата седмица, през която тържествено се празнува Възкресение Христово, но и своеобразно личностно възкресение за всеки от нас.

Тя донася просветление за всички, които го искат. Важното е да го съхраним, да съхраним светлината, като пламъчето на великденската свещичка, което внимателно пазим от църквата  до дома си. 

Всеки един ден от тази Светлата седмица е наречен велик и свят, а това никак, ама никак, не е случайно.

В този смисъл е добре, че това е и седмицата, когато ще се изясни как ще функционира България през следващите няколко години. Нашите предци са вярвали в тези неща, не е лошо да вярваме и ние, но това сега съвсем не е темата ни.

Българското поверие гласи, че на Светли понеделник се влиза в нов дом, пали се за пръв път

 огън в новото огнище

  Знае се, че роденото в понеделник дете ще е късметлия цял живот. Всеки от следващите дни носи още по едно светло зрънце, което се нанизва до другото.  Така чак до идващата неделя, посветена на Свети Тома, наречен в християнската традиция Неверни, който не искал да повярва във възкресението на Иисус, докато не видял Спасителя с очите си, но за  още по-сигурно бръкнал с пръст в раните му, отворени от гвоздеите на кръста. Да се увери, че няма лъжа, няма измама, нищо не е менте.

  Все си мисля, че има дълбока символика в това, че Светлата седмица завършва именно с неговия ден, дори е наричана Томина неделя. Седмицата е тясно свързвана и с този светец, който май е най-близо до всеки един от нас.  Неверни сме си, няма какво да се лъжем. А и той е носител на скепсиса, на необходимостта от емпирични доказателства, от която по-късно се ражда съвременната наука. Всичко е кодирано в тези 7 дни, както виждате.

Това е и седмицата, в която човек недолно се връща в миналото, преосмисля го, заливат го спомени и асоциации. Дори да не иска….

 Спомних си изведнъж как, когато бяхме ученици, учители и милиционери даваха специални дежурства на Великден, за да ни гонят от района на кварталната ни църква „Свети Георги, като ни заплашваха с изключване и какво ли не. Разказах го на децата, а на тях им беше трудно да проумеят защо са го правили. И Слава Богу, че не го разбират. Гледаха с големи, невярващи очи, все едно им разказваш вълшебна приказка със зли магьосници.  Затова не им разказах за това, че  имаше и едни групи особено активни комсомолци, които понякога биваха пускани навръх Великден да се правят на случайно влезли в храма пияни хулигани и да безчинстват. Нито за Църквата и пипалата на ДС, за науката и ДС, за държавната машина и ДС, за  сегашния ни живот и ДС. Неща, които са все трудни за вярване, ако не си ги видял, ако не си бръкнал с пръст в раната

 като Тома Неверни

 Ала съвсем реални.

  Та си мисля, че светлите дни са и време, когато трябва да се решим да изгоним от живота си тъмните сили, представлявани обикновено от тъмните личности, да не ги допускаме да чертаят бъдещето на децата ни. Звучи нереално и утопично,      но всяка мечта, родена през Светлата седмица може да стане реалност…Нали?.

Спомних си изведнъж и за думите на писателя Георги Марков, които разказват за особеното очарование на Великден в онези времена, а те имат  същата сила и днес: Открих ги, защото са прекалено хубави, за да ги цитирам по памет или преразказвам:

 „Малко неща на този свят са ме вълнували повече от великденските камбани на „Александър Невски”. През цялото време, докато можех да ги виждам и чувам от непосредствена близост, си мислех, че с тях съм се родил и с тях ще умра. За мен те не бяха обикновени църковни камбани, които биеха по определено разписание, а живи гласове на висши сили, които придружаваха нашия живот от висотата на златната камбанария. И техният звън не беше поредица от камбанени удари, а истинска музика, която слизаше от небето на земята, за да навлезе дълбоко в нас и озвучи света по свой собствен, неподражаем начин”.