Ивайло Дичев, Дойче веле

И продължава битката с призраците на комунизма. Едните смятат, че като съборят паметник, ще станат автентично-десни. Другите пък се надяват идеализацията на стария режим да разчувства застаряващия им електорат. Просто се чудя как медийният народ продължава да се хваща.

От една перспектива комунизмът е мъка от начало до край. От другата виждаме щастливи пионери и горди войни, леят се бетон и народни песни. Не, истината не е по средата, защото двете страни на този режим бяха свързани. Бързата модернизация, строежите, урбанизацията - те бяха възможни тъкмо заради диктатурата, която не губеше време да се съобразява с права или хора. Подобни волеви режими тръгват рязко напред, после обикновено започват да творят безумия. Мнозинството, освободено от правни и морални задръжки, беше насъскано срещу кулаците, безделниците, хулиганите. И то харесваше това положение (както го харесва и сега). В този смисъл не беше жертва, а съучастник. И тъкмо затова размисълът за комунистическото минало е труден: десните го опростяват, хвърлят вината върху шепа злодеи, а левите от името на народа просто не чувстват вина.

Следите на комунизма

Вандалското разрушаване на паметника „1300 години България“ съдържа друг ракурс. За времето си този монумент е пробив в идеологията, направо „прогресивен“. Неслучайно Живков и идеолозите не го харесваха - беше им твърде модерен. Това, впрочем, не е комунистически, а националистически монумент, знак за края на марксизма-ленинизма при Людмила Живкова и за разчупване на естетическите канони.
Но защо тъкмо това разгаря антикомунистическия плам? Защото излиза, че този режим не е монолитен блок и си има своя вътрешна история - имало е едни хора, които са се борили да го очовечат. Нали помним, че самите комунисти го събориха - без особени всенародни въстания. Очакваме сега г-жа Фандъкова да организира аутодафе за книгите на Валери Петров, който прекара живота си като искрено убеден комунист. Бъдещият дисидент Сахаров беше създател на съветската водородна бомба; бъдещата вицепрезидентка Блага Димитрова - лауреат на Димитровска награда. За да превърнете нещо в идеологическо плашило, трябва първо да му отречете историчността, та да застине на фона на вечността.
Огледайте се: следите на режима са навсякъде. Грандоманските националистически паметници в Шумен и Търново са от същата епоха; после бутаме самото НДК, след това тръгваме с булдозерите към Младост и Люлин. А междувременно централният символ на времето, бившият Партиен дом, се оказа неочаквано монументализиран покрай открилата се гледка откъм „Тодор Александров” - и то по начин, за който Червенков не е можел и да мечтае.

Разбира се, има много възможни художествени и архитектурни намеси, които биха могли да предефинират комунистическото наследство, без да го заличават. Ако скулптурните композиции на Съветската армия се пренесат горе при обелиска, може да стане един забавен музей на сталинското изкуство. То май и самите татуирани скейтъри са достатъчно добри пре-интерпретатори на това сакрално преди пространство. Въпросът е, че няма сила, която да вземе някакво решение, дори да е иронично. Затова отговорността се прехвърля върху природните сили, които някак естествено изтриват всяка памет от тази планета. Така е било с джамиите след освобождението, с бирената фабрика през 1990-те, с буржоазните софийски къщи до ден-днешен.

Да се сложи нещо в музея означава все пак да му се придаде реалност, а нали въпросът е да не се затормозяваме с миналото. Няма сериозен музей на комунизма, няма нищо на мястото на лагера в Белене, няма колекции за комунистически бит, попкултура, мода, каквото се сетите. Защото не може да се вземе „отговорно“ решение как да бъде представена подобна тема. Направиха един-единствен музей на социзкуството - без всякаква интерпретация, един вид депо с нахвърляни произведения от периода.