Тези дни в София бе представено ново документално изследване за съдбата на бегълците от ГДР, заловени или намерили смъртта си по българските граници. За изнесените нови факти и обобщения информира нашият кореспондент Николай Цеков.

На 21 октомври 1982 година министърът на държавната сигурност на ГДР Ерих Милке награждава с ордени и медали „За заслуги към народа и родината“ и „Братя по оръжие“ 25 генерали и висши офицери на българската Държавна сигурност. В архивите на Щази са запазени документи за многобройните съвместни операции и работни срещи с представители на ДС. Двете репресивни служби обсъждат най-вече как да бъдат възпрени онези предимно млади хора от ГДР, които се опитват да бягат през границите на НРБ. Ако не можело бегълците да бъдат спрени, арестувани и вкарани в затвора, стрелбата „на месо“ била в реда на нещата. Педантично са били водени статистики за успешни и предотвратени бягства, които показват, че по българските граници се е действало безкомпромисно към „предателите на социализма". В отделни случаи сред убитите е имало и западногермански граждани, които са помагали на бегълците.

По онова време по българските граници няма минни полета, самострелящи устройства и електрически огради с високо напрежение, но това изобщо не значи, че тези граници са по-безопасни за бегълците, отколкото загражденията на Щази по германо-германската полоса. Вместо с бетон и осакатяващи устройства, южният край на Желязната завеса се охранява от многобройни гранични застави, сигнални инсталации и „бдителни“ местни жители, които редовно докладват за всеки подозрителен посетител на граничната зона.

"Неимоверно много човешки трагедии"

В книгата „Бягство от ГДР през „желязната завеса“ на България“, представена в София с подкрепата на фондация „Конрад Аденауер“, е публикувана най-подробната засега хронология на отделните случаи на бягство на източногерманци през българските граници. Обобщени са всички открити досега информации и аналитични доклади на Щази и ДС за следенето, залавянията и убийствата на предимно млади хора от Източна Германия, които са използвали туристическите си пътувания до НРБ като възможност да напуснат социалистическия лагер - или поне да се срещнат със западногерманските си роднини.

„Беше ни много трудно да сглобим цялостната картина на случилото се по българските граници след издигането на Берлинската стена. Към този момент българските черноморски курорти останаха едно от малкото места, където можеха да се срещат германци от двете страни на Стената. Измежду сухите статистики и информации на двете централи прозираха неимоверно много човешки трагедии, които се опитахме да опишем по-подробно и да възстановим паметта за жертвите“, констатират авторите на книгата Фанна Коларова и Стоян Райчевски.

За мрачния дух на времето и за силните емоции най-добре говори едно писмо, цитирано в книгата. Млад източногерманец, вече избягал на Запад, пише до по-малката си сестра, заминала със същата цел за НРБ: „(…) Твоето предишно писмо е отчайващо. Разбирам, че за теб всичко изглежда отчайващо, че си сама и няма с кого да разговаряш. Нямаш доверие на никого. Ти си момиче и ти липсва малко смелост. В България и аз не познавах околността. Бях само на 19 години и вървях от седем сутринта до единайсет през нощта. Бях стигнал целта си, но не бях взел нищо за ядене, защото мислех, че бягството ми ще е кратко. Но краят му не се виждаше. Човек трябва да има надежда, че ще успее. Нужен му е и мъничко страх - всеки го има така или иначе. Опитай! Може би ще имаш шанс. Не го оставяй да си отиде, без да си го използвала!“.

Шефът на софийското бюро на фондация „Аденауер“ Торстен Гайслер припомня, че много млади българи възприемат като нещо съвсем естествено сегашната си свобода, свободните избори и правото свободно и на всеослушание да изразяват мнението си. „Но това не е така. Много млади източноевропейци заплатиха най-страшната цена за своята свобода, разстреляни край стената, с която комунизмът ги изолираше от нормалния свят. Ето защо книгата за множеството трагични опити за преминаване на границите на НРБ трябва да бъде прочетена и от българските младежи, за да не се забравя историята. И най-вече - за да не се повтаря", казва Гайслер.

Авторката Фанна Коларова се надява, че книгата пресъздава картината на едно кошмарно разделение: в български ресторант се хранят роднини от Западна и Източна Германия, но изобщо не могат да се измъкнат от контрола на послушващите ги доносници и щатни сътрудници на Щази и ДС. „Особено силно ме трогна историята на едно 21-годишно момче от ГДР, убито край българската граница през 1974 година. Той никога не е виждал майка си и баща си, избягали в Западен Берлин, когато е бил бебе. Израства в детски домове и сиропиталища, без да му разрешат да отиде при семейството си“, разказва Фанна Коларова.

Авторката припомня и за един източногермански младеж, убит край странджанското село Евренозово. „За неговата поява в граничната зона са сигнализирали две български пионерчета. По-късно децата са отличени като герои на общоселско събрание. Наскоро се опитахме да говорим с хората от селото, но те ни избягваха, след като видяха, че колата ни е с германска регистрация."

Фанна Коларова смята, че срещите ѝ с местни хора край лобните места по българските граници говорят много за непрочетената докрай история за престъпленията на комунизма. „Точно заради това със Стоян Райчевски започнахме нашето разследване. Целта ни бе да се поставят поне няколко паметни плочи на местата, където млади хора са изгубили живота си заради стремежа да бъдат свободни. Някои от убитите източногерманци, както и споделилите съдбата им техни български връстници и до днес нямат даже и гроб, а паметта за тях е изгубена. Точно това желаеха техните палачи“, заключава Коларова.

(източник: Дойче веле)