Джеймс К. Гълбрайт*, Дойче Веле

Всяка модерна болница има интензивно отделение. Там попадат онези, чието здравословно състояние е особено тежко, поради което се нуждаят от интензивни грижи. Наличието на такова интензивно отделение показва, че болестите и методите на лечение никога не са еднакви: по-здравите хора се съвземат по-бързо. По-слабите, по-възрастните или по-болни пациенти се нуждаят от различно лечение и допълнителни грижи.

В европейската финансова болница от пет години насам кипи суматоха. Там се лекуват жертвите на световната финансова криза и предшествалата я кредитна криза. Ирландия, Португалия, Испания, а до известна степен и Италия, вече са лежали в интензивното отделение, взимали са предписваните им лекарства и са се подлагали на съответните изцелителни манипулации. Нито един от тези пациенти не е оздравял напълно, но и нито един от тях не е бил смъртно болен. В най-лошия случай, те страдаха от загубата на пет до десет процента от БВП. От няколко години насам състоянието им е повече или по-малко стабилно.

Токсично състояние

Гърция е друг, по-особен случай. Държавата от самото начало беше изправена на по-слаби крака. Институциите й бяха слаби, индустрията - неконкурентоспособна. Преди кризата страната се опиваше от радост по отпуснатите й кредити. Когато всичко се срина, Европа и МВФ й предписаха обичайното лекарство - но в доза, която беше тройно по-голяма от нормалната. Резултатите бяха силно токсични. Гърция загуби над една четвърт от националните си приходи, безработицата междувременно възлиза на 29%, правителството не разполага с никакви валутни резерви.

Във всяка модерна болница биха преместили подобен пациент в интензивното отделение. Медиците там, без съмнение, щяха да знаят, че рутинните методи на лечение в някои определени случаи не дават резултат. Те щяха да знаят и това, че в подобни ситуации трябва да се предприеме нещо повече от обичайното.

Днешна Европа обаче е болница без интензивно отбеление. Затова пациентът е оставен в едно от обикновените отделения. Лекарите го посещават през няколко дни, колкото да се запознаят с новите данни за състоянието му. И след това пристъпват към диагнозата: Пациентът е длъжен да се раздвижи! Той има нужда от още по-големи количества от предписаните лекарства, а и не бива да очаква никакви по-специални грижи повече! В крайна сметка, лекарите си имат и други пациенти, чието състояние междувременно се е подобрило! След това те отново напускат стаята.

Състоянието на болния се влошава

В лекарските си кабинети, лекарите отново започват да се карат. Единият - от МВФ - обяснява, че пациентът трябва да бъде опериран, само така можело да се внесе ред в задълженията му. Други - като правителствата на Германия и някои други страни - отвръщат, че подобна операция е прекалено скъпа, поради което не желаят да поемат разноските по нея. През цялото това време ЕЦБ пуска в системата на пациента капка по капка спасителен разтвор от натриев хлорид.

След пет години на все едно и също лечение, гърците решиха да се откажат от него. През последните четири месеца те настояваха за среща с директорите на финансовата болница, за да променят рецептата с лекарствата. Оттам им отвърнаха с "не" - освен, ако самите лекари не склонят на подобна промяна. Лекарите обаче не желаят - та нали целият им авторитет ще отиде по дяволите!

Хипократовата клетва има гръцки произход. С нея се дава обет да не се вреди на пациента. Дали пък в европейската финансова болница не са подменили този принцип с някой друг - взет назаем от порочната култура на межднародния финансов свят, който гласи, че е най-важно да няма загуба на пари?

Историята ще отсъди

Ако това е така - дали пациентът не би трябвало да напусне тази болница? В момента трябва да се вземе именно това решение, а то не е никак лесно - ако си отиде в къщи, пациентът може да умре. Лекарите са против това пациентът да напуска болницата, затова му поставят пречки. За да им се опълчи, на пациента са му нужни много смелост и енергия. Това е ясно за всички, които някога са се намирали в подобна ситуация. Но може би пък състоянието му да се подобри, ако си отиде в къщи? Може би дълговете му да могат да бъдат отрязани? Това е драстична операция, която понякога спасява живот. Може пък чистият въздух и домашната храна да му помогнат. Нека само си представим за миг, колко ядосани биха били тогава лекарите, ако видеха, че пациентът им се съвзема и то без техните грижи!

Тъкмо такава е ситацията, в която сега се намират Европа, МВФ и Гърция. Никой не знае още какъв ще е изходът. В крайна сметка историята ще отсъди кой е бил прав, и кой - не. Аз обаче мисля, че историята все пак ще съчувства на гръцкия пациент. Тези каращи се лекари, които ревниво пазят своя периметър, просто няма как да му помогнат!

*Джеймс К. Гълбрайт е професор в Института по публична и бизнес администрация “Линдън Джонсън” към Тексаския университет в Остин.