Президентът Тръмп се изправя пред решаващо изпитание за своята външна политика и решителност спрямо Венецуела. Неговата администрация заяви съвсем ясно, че Съединените щати вече не смятат Николас Мадуро за президент и публично подкрепи председателя на венецуелското Национално събрание Хуан Гуайдо като временен лидер на страната. Тръмп стигна дотам, че да прикани въоръжените сили на Венецуела да не изпълняват заповедите на Мадуро. Тези декларации са доста по-силни от "червената линия", която президентът Барак Обама очерта около сирийския президент Башар ал Асад, пише Фарид Закария за "Вашингтон пост". 

Засега натискът на Тръмп не действа. Мадуро се е окопал, а венецуелските военни не са го лишили от подкрепата си. Въпреки че санкциите на САЩ са болезнени, те може да допринасят и за създаването на усещане за обсадена крепост, което втвърдява хватката на режима върху страната. Това се случваше в различна степен в Куба, Северна Корея и Иран. 

Венецуела е сложна, разделена страна, а Мадуро - като наследник на Уго Чавес - има известна подкрепа в бедните и селските райони. Но далеч по-значима роля в укрепването на режима бе явната и голяма помощ на Русия. Сега Москва признава, че е изпратила военен персонал във Венецуела. Два руски военни самолета, пристигнали в края на миналата седмица в страната, докараха стотина войници. 

Това е последният от поредицата ходове на Москва в подкрепа на Мадуро. През изминалите няколко години Русия снабдяваше със зърно, оръжия, кредит и пари в брой смазаното от затруднения правителство в Каракас. Оценките за общите инвестиции на Русия във Венецуела варират от 20 до 25 милиарда долара. Сега Русия контролира почти половината от местния клон на базираната в САЩ петролна компания "Citgo", която беше главният източник на приходи за държавата. Венецуелските въоръжени сили използват почти изцяло руско оборудване. 

Венецуелският гамбит изглежда има персонално значение за руския президент Владимир Путин. През последните години, когато венецуелската икономика залиташе и политическата нестабилност се увеличаваше, повечето руски компании напуснаха страната, възприемайки я като прекалено рискова. Но както пише Владимир Рувински в доклад за Центъра "Уилсън", руската държавна петролна компания "Роснефт" се задържа и даже увеличи подкрепата си за Мадуро. Компанията е ръководена от Игор Сечин, който е в близки отношения с Путин и често е наричан втория най-влиятелен човек в Русия. 

С други думи Путин безрезервно подкрепя Мадуро. Той прави това отчасти за да помогне на стар съюзник и защото така разширява влиянието на Русия върху световните петролни пазари, но най-вече защото прокарва своите основни външнополитически цели - създаването на световна антиамериканска коалиция от държави, която да може да осуетява намеренията на САЩ и да възвести един по-многополюсен свят. Усилията на Путин сякаш целят да се подиграят със САЩ и неговата Доктрина Монро от 1823 г., която предупреждава чуждестранните сили да стоят настрана от Западното полукълбо. 

Големият въпрос пред Вашингтон сега е дали ще позволи на Москва да вземе на подбив още една червена линия на САЩ? Съединените щати и Русия са заели противоположни и несъвместими позиции по този въпрос. И както в случая със Сирия, опасността тук е в това, че ако Вашингтон не подкрепи думите си с дела, след година ще видим един укрепнал режим на Мадуро, подкрепян от руско оръжие и пари. 

Администрацията бе твърда по повод руската намеса във Венецуела. Даже самият Тръмп обяви: "Русия трябва да излезе". Но това е необичайно изявление за Тръмп, който почти никога не е критикувал Путин и често е заемал страната на Русия по важни и маловажни въпроси. 
Бившият американски посланик в Москва Майкъл Макфол написа във "Вашингтон пост", че Тръмп поддържа забележително последователен модел в подкрепа на външната политика на Путин.

Но истинската загадка остава: Защо Тръмп не желаеше да се противопоставя на Путин по никакъв начин и по никакъв въпрос? И дали Венецуела ще бъде моментът, в който Тръмп най-сетне ще сложи край на своята политика на умиротворяване?

БТА