На 23 февруари 1943 година започва масовото изтребване на чеченския народ. По горчива, а и злокобна ирония на 23 февруари, както в СССР, така и в днешна Русия, се чества денят на защитниците на Отечеството.

През октомври 1941 година в Чечня избухват две въстания срещу съветската власт, а в началото на следващата година лидерите на въстанията Хасан Исраилов (или Терлоев) и Шерипов се обединяват и обявяват Времено народно-революционно правителство на Чечено-Ингушетия.

През 1942 година към въстанието се присъединяват хиляди, включително и мнозина съветски и партийни функционери.

По това време германските войски достигат Северен Кавказ, но територията на Чечено-Ингушската ССР практически не е била окупирана от войските на Хитлер, които се стремяли да достигнат нефтените находища край Грозни.

Съветското ръководство обвинява Исраилов и Шерипов в създаването на профашистка партия. Исраилов, според чекистите е създал Национал-социалистическа партия на кавказките братя, а Шерипов Чечено - планинска национал-социалистическа нелегална организация.

Съдейки по меморандума на правителството на чеченските въстаници, те действително са разглеждали 

Хитлер като съюзник срещу техния враг- Сталин

Контактите на въстаниците с германски парашутни десанти са достоверни. Такива е имало няколко. Смята се, че мнозинството от парашутистите са били чеченци и ингуши, преминали на страната на германците, след като са били пленени на фронта.

През октомври 1943 година в Чечено-Ингушската република е изпратен тогавашния народен комисар по вътрешните работи Богдан Кобулов, а през следващия месец и неговият заместник Чернишев. Той провежда съвещания с началниците на местните управления на НКВД, на които се обсъжда операцията „Чечевица“ (леща)по депортацията на около половин милион чеченци и ингуши.

Първоначално плановете са били 200 хиляди души да бъдет депортирани в Новосибирска област, 35 хиляди в Алтайска и Красноярска област, и в Омска област. Но ръководителите на самите райони отказват и успяват да променят първоначалните планове.

През декември Берия изготвя нов план и подлежащите на депортиране били „разпределени“ в Казахстан и Киргизия.

На 23 февруари 1944 година чеченците и ингушите са масово депортирани в Сибир. В лютите февруарски студове стотици хиляди хора са натоварени в товарни вагони и изпратени на смърт в степите на Казахстан.

Депортацията е обяснена от Сталин с това, че чеченците „доброволно са се присъединили към организирани от германците формирования и са се опълчили с оръжие срещу Червената армия“.

Но, според известния чечевски политолог Абудрахман Авторханов, ако се погледнат картите на военните действия на Кавказ през 1942–1944 година, става ясно, че територията на Чечено-Ингушетия изобщо не е била окупирана и поради това не би могло да има масово сътрудничество на населението с германската армия.

Според Авторханов, обаче, причините са съвсем други и се обясняват с желанието на Москва от една страна да обезопаси Кавказ, като тил за бъдещи стълкновения със Запада, да го превърне в стратегическа база и да го използва като плацдарм за евентуална бъдеща експанзия срещу Турция, Иран и Пакистан.

Това, според политолога, са недекларираните, но безспорни мотиви, от които са се ръководели кремълските управници в политиката си за 

изтреблението на кавказките народи

Първата жертва на тази вълча политика стават 1 милион планинци-чеченци, ингуши, карачаевци и балкапи...

Депортацията започва в 5. 00 часа на 23 февруари 1944 година. Сталин лично следи хода на изселването на чеченците и ингушите, а на място е изпратен Берия, който непрекъснато докладва с телеграми в Кремъл.

Само за пет дни, от 23 до 29 феврури са изселени и натоварени на товарни вагони 478 479 души, включително 91 250 ингуши. Те са наговарени на 177 ешелона.

В операцията участват 19 хиляди офицери и войници от НКВД, плюс около 100 хиляди военни, изтеглени от фронта, голяма част, от които преди това са участвали в изселването на карачаевците и калмиците, които след това изселват и балкарците.

На 1 март Берия докладва, че в резултат на операцията в източните части на СССР са изселени 650 хиляди чеченци, ингуши, калмици и карачаевци.

Заради силния снеговалеж и липсата на пътища в един от високопланинските райони остават неизселени 6 хиляди чеченци и на 27 февруари те са разстреляни, изгорени или удавени в езерото Галанчож от съветските войски.

В аула Хайбах са изгорени живи над 700 души, голяма част от които били бални, старци, бременни жени и деца.

В чеченския вестник „Република“ от 1994 година е публикувана статия за унищожаването на планинския аул Хайбах, която е написана по документи и спомени на свидетели на събитията.

„През нощта на 27 февруари 1944 година в планините пада сняг, който блокира и без това труднодостъпните високопланински селища, за войските на НКВД изпълняващи „специална задача“ на съветското правителство.

Почти половинмилионното население на равнинната част на републиката били вече натоварени на товарните ешелони и изпратени на сигурна смърт в Казахстан и Средна Азия.

В планините, където студебейкърите не могли да се доберат, оставали хора, които живеели откъснато и не знаели нищо за случващото се в равнината. Как трябвало да постъпят с тях? Да ги товарят на нови ешелони? Това би било съпроводено с огромни трудности, а чекистите вече са се „отчели за успешно изпълнение на задачата“.

Ръководителите на операцията решават да прогонят част от здравото население в долината и да ги депортират след другите.

Останалите, които не можели да слязат самостоятелно-болни, деца и престарели-решават да бъдат изгорени...

Хората били събрани в Хайбах под предлог, че ще бъде формирана транспортна колона, която да ги свали в равнината. Колоната от затъващи до колене в сянг хора се движела бавно, охранявана от военните. След това ги събрали в конюшнята на Колхоза „Лаврентий Берия“, по стените на която предварително били струпани сено и слама, за която им било казано, че докато дойдат каруците с конете ще пази хората да не премръзнат.

Заедно с болните, децата и старците, дошли и млади хора, които не пожелали да оставят близките си сами. Когато всички се събрали в конюшнята (над 700 души) вратат на конюшнята била здраво залостена и командващият операцията полковник Гвишиани от НКВД заповядал да я запалят...

Струпаните сено и слама подпалили мигновено конюшнята. Когато пламъците я обхванали изцяло, огромната врата рухнала под натиска на обезумелите хора, които се опитвали да избягат навън.

Въпреки сърцераздирателните викове на децата, стоновете, ужасът на лицата на горящите хора, Гвишиани хладнокръвно заповядал: „Огън“. Стотиците автомати започнали да стрелят и бягащите първи падали под градушката от куршуми, препречвайки изхода с телата си. Само за няколко секунди се образува планина от трупове, която не позволявала на останалите да излязат. Никой не успял да се спаси...

За извършеното престъпление полковник Гвишиани, по предложение на Берия, е награден и повишен в звание генерал. А Сталин обявява официална благодарност на всички участници в операцията „ за успешното изпълнение на важната правителствена задача в Северен Кавказ“.

Междувременно в претъпканите замръзнали товарни вагони, които пътували по 3–4 седмици от глад, студ и тиф загиват десетки хиляди, предимно деца (те били половината от депортираните), болни и старци. Телата на починалите било забранено да се погребват и те дълго време оставали във вагоните, заедно с останалите живи.

На новите места депортираните били оставени без никакви средства за съществуване и жилища, така че, без да се броят починалите по пътя, само в първите месеци умират около 200 хиляди чеченци.

По данни на чеченски историци (Далхан Хожаев), в периода на депортацията от 1944 до 1957 година загива 50% от чеченския народ, а от 1994 до 2004 година загиват още 30%.

По горчива, а и злокобна ирония на 23 февруари, както в СССР, така и в днешна Русия, се чества денят на защитниците на Отечеството.

Кавказцентър, kavkazcenter.com

Превод:Faktor.bg