По повод на публикация във Faktor.bg, под заглавие: Президентът на Азербайджан поиска "Ереван и цяла Армения", от Посолството на Република Азербайджан в София изпратиха допълнителна информация, свързана с въпросната статия. Ето пълния й текст:

Информация от Посолството на Република Азербайджан в Република България

Предците на съвременните азербайджанци са един от народите на света с най-древните традиции на държавност, които по много хармоничен начин са събрали в себе си елементи на принадлежност към различни цивилизации и култури. Още през първото хилядолетие преди Христа – начало на 1 хилядолетие след Христа на територията, където живеят азербайджанци, съществува държава Мана, Скитско царство, държавите Атропатена и Албания. През III век тези територии са завоювани от Сасанидската империя, а през VII век – от Арабския халифат.

От средата на IX век древните традиции на държавността в Азербайджан се възстановяват. Въпреки редица завлядявания, азербайджанците успяват да създадат държави на Саджиди, Ширваншахи, Салариди, Равадиди, Шеддадиди, Елденизи, Гаракоюнлу, Агкоюнлу и Сефевидската държава. В средата на XVIII век на азербайджанските земи се образуват редица управлявани от азербайджанските династии ханства (държавно образование или територия, управлявана от хан), като Иреванско, Карабахско, Шекинско, Губинско, Шамахинско, Нахчъванско и др. Тази година отбелязваме 190 години от подписването на Туркманчайския мирен договор (1828 г.), подписан между Царската Русия и Иран (Персия), който е политико-правна основа, за да стане възможно тези ханства да бъдат присъединени към Царска Русия, с което е сложен край на съществуването им.  

Започвайки от този период, през XIX и XX век азербайджанският народ няколко пъти беше подложен на кръвопролитие и депортация, този процес е придружен с масовото и целенасочено преселване на арменците на историческите азербайджански земи. Въз основа на Туркманчайския мирен договор и сключен между Царска Русия и Османската империя Одринския мирен договор (1829) арменците са преселени на исторически заселени от азербайджанци територии, на територии на Иреванското, Нахчъванското и Карабахското ханства, управлявани от азербайджанските династии. На повечето от тези територии започват целенасочено да променяват етнически състав на населението в полза на арменците. През 1828-1830 г. в региона на Южен Кавказ само от територията на сегашния Иран са преселени 40 хиляди, а от територията на Турция – 84 хиляди арменци, които се заселват именно на териториите, исторически заселени от азербайджанци. 

Освен това, през 1818-1829 г. след война между Царската Русия и Османската империя на териториите, където живееха азербайджанците, и в Царската Русия са преселени около 150 хиляди арменци. След това царските управляващи кръгове осъществяват административно-териториални реформи и за преселените тук арменци създават фиктивна "Арменска област". Трябва да се отбележи, че в 1111 села от общо 1125 в "Арменската област" живеят азербайджанци. Преди преселването в "Арменската област" живеят 81 749 азербайджанци и 25 151 арменци. През този период в Иреванското ханство арменците съставляват по-малко от 20% от населението, а вече през 1832 г. техният брой се увеличи до 55,5%. Само през 1826-1828 г. в "Арменската област" са преселени 57 226 арменци (10 631 семейства). В резултат на това броят на арменците в региона се увеличи, а азербайджанците постепенно са прогонени от родните си земи, като са подложени на натиск да го направят.

Политиката на преселването на арменци на териториите, където живеят азербайджанците, и прогонването на азербайджанците от тези територии се продължава и през ХХ век. Като цяло азербайджанският народ четири пъти (през 1905-1907 г., 1918-1920 г., 1948-1953 г., 1988-1993 г.) беше подложен на политика на етническо чистене и депортиране от арменците и техните покровители, придружена с нечовешко отношение и деяния, унижаващи човешко достоинство. Активната роля в тази политика играят такива политически терористични организации като "Гнчаг" (1887 г., Женева), „Дашнакцутюн“ (Арменската революционна федерация) (1890 г., Тбилиси), "Съюз на арменските патриоти" (1895 г., Ню Йорк), които възнамеряват да създадат държавата "Велика Армения".

Възползвайки от революцията през 1905-1907 г., арменците извършват масовите кръвопролития в Баку, Шуша, Зангезур, Карабах, ограбват 75 азербайджански села и прогонват населението им. Според статистиката населението на Иреванската губерния през 1830-1914 г. се увеличива 40 пъти и стана 570 000 души, докато броят на азербайджанското население в региона се увеличи общо 4,6 пъти. Дори и въпреки такова потискване и депортиране през 1916 г. около 45% от населението на Иреван са азербайджанци.
 
Тази година навършват 100 години от кръвопролитните масови убийства на азербайджанския народ, извършени през март 1918 г., които са едно от най-ужасните проявления на геноцида и насилието. Арменските шовинисти се възползват от Първата световна война и революцията през 1917 г. в Царската Русия и в продължение на три дни само в Баку са убити 12 хиляди азербайджанци, мнозина ценни исторически паметници са унищожени. Такива трагедии се случват и в Губа, Хачмаз, Шамахъ, Ленкаран и други региони на Азербайджан. През 1918-1920 г. стотици азербайджански градове и села, в това число около 150 села, разположени в планински и предпланински местности на Карабах, където живеят азербайджанци, са превърнати в руини, повече от 50 хиляди наши сънародници са убити. Още преди март 1918 г. в Иреванската губерния са разрушени 199 азербайджански села. През 1919 и 1920 г. във връзка с тези трагични събития първата демократична република в ислямския Изток – Азербайджанска демократична република (1918-1920) два пъти обявява 31 март като ден на национален траур. 

По време на съветската власт политиката на депортиране получава нов размах и правителството на СССР взема решение за преселване в Арменската ССР на арменците, живеещи в чужбина. С първия наплив там са преселени повече от 90 хиляди арменци (през 1946 г. – 50,9 хил., през 1947 г. – 35,4 хил.), а в противоположност на това азербайджанците, живеещи в  Арменската ССР, са прогонени от историческите им земи. С тази цел Съвет на министрите на СССР на 23 декември 1947 г. взема решение № 4083 “за преселване на колхозници и друго азербайджанско население от Арменската ССР в Кура-Араксинската низина в Азербайджанската ССР”. С това решение започва ново депортиране на азербайджанското население и в резултат на това през 1947-1953 г. 150 хил. азербайджанско население е прогонено от Арменската ССР и е разпръснато из Кура-Араксинската низина и други райони на Азербайджанската ССР, повече от 50 хил. азербайджанци загиват.

Последният етап на депортирането на азербайджанците, живеещи на територия на сегашната Армения се завърши с планирано реализиране на политиката на етническото чистене през 1988-1993 г. Известно е, че от началото на 1988 г. Армения открито предяви претенции към Нагорно-карабахската автономна област (НКАО) на Азербайджан и активно подкрепи агресивен сепаратизъм. Преди тези претенции срещу азербайджанците, живеещи в Нагорни Карабах и Армения, бяха извършени нападения, което доведе до загуби сред цивилното население и появяване на азербайджанските бежанци и вътрешно разселени лица. По този начин в края на 1980-те години повече от 200 хил. азербайджанци са насилствено изгонени от Армения, а също така повече от 40 хил. коренно азербайджанско население на Нагорни Карабах са подложени на етническо чистене и жестоки терористични нападения.

Трябва да отбележим, че един от историческите извори, който доказва преселването на арменците в Карабах, е паметникът “Марага-150”, издигнат от самите арменци през 1978 г. Паметникът е построен във връзка с 150-тата годишнина от преселването на арменците в Карабах от територията Марага (днешната територия на Иран). В края на ХХ век, когато Армения започва да предявява поредните териториални претенции към Азербайджан, паметникът “Марага-150” е разрушен от арменците, защото това е доказателството за преселването на арменците на азербайджанските земи, което остане навек. Останките от паметника “Марага-150”, които изобличават териториалните претенции на арменците, в момента се намират в селище Шъхарх, разположено на няколко километра от град Тертер в Азербайджан.

Паралелно с това бяха взети редица незаконни решения относно съдействие на процеса на едностранно отделяне на региона Нагорни Карабах от Азербайджан. Обаче, още по съветското време едностранно отделяне на Нагорни Карабах без разрешение на Азербайджан противоречи на съветските закони, което е потвърдено на високо конституционно ниво. Днес претенциите на Армения относно “присъединяването към Армения” или придобиването на “независимостта” на Нагорни Карабах  противоречат на приетия в международното право прицип uti possidetis и по тази причина са необосновани съгласно рамките на международно право. Именно този принцип ясно определи, че Азербайджан провъзгласява независимостта си в границите, определени със съветските закони, още преди придобиването на независимостта му. Това, че Нагорни Карабах е неразделна част на Азербайджан потвърждават и приети във връзка с конфликта през 1993 г. Резолюции 822 (1993 г.), 853 (1993 г.), 874 (1993 г.) и 884 (1993 г.) на Съвета за сигурност на ООН и тази позиция нееднократно е изразена на различни международни равнища.

С чувство на съжаление трябва да отбележим, че днес азербайджанският народ във всеки миг на живота си усеща тежките последици на извършената от Армения на държавно ниво окупация и етническа чистка. Започвайки от 1988 г., в резултат на военната агресия на въоръжените сили на Армения са окупирани 20% от азербайджанските земи – Нагорни Карабах и седемте прилежащи към него района. В момента в резултат на агресията на Армения в Азербайджан живеят 1 200 500 бежанци и вътрешно разселени лица.

Въпреки всички преживявания и сложности, днес Азербайджан се признава от световната общност като успешна многонационална държава, в която свободата на съвестта е напълно гарантирана. В Азербайджан представителите на всички народи и религии живеят като едно семейство, никога не се усеща някакво национално или религиозно противостояние и недоразбиране. Търпимостта и разбирателството се опира на държавната политика и тази политика напълно се подкрепя от азербайджанския народ.

Обаче не можем да видим същата добронамереност по отношение на национално и духовно наследство на азербайджанците. Очевидно е, че азербайджанците на няколко етапа бяха изгонени от сегашната територия на Армения, включително град Ереван, и от окупираните азербайджански земи, а културното наследство е подложено на унищожаване и фалшифициране. Историческите и културните паметници, останали на тази територия, или са напълно унищожени, или са фалшифицирани под името на арменски паметници. Културното наследство, подложено на този вандализъм, не са само великолепни културни ескпонати на азербайджанския народ, но и на цялата цивилизация. Хората, които изоставиха тези земи, се опитват да запазят национално духовно и културно богатство, което е в основа на тяхната идентичност, мислят кога се завърнат в родния си край, как могат да посетят гробове на близките си, те искат да стопанисват историческото си наследство. С чувство на съжаление трябва да отбележим, че по време на СССР с решение на Върховния съвет на Арменската ССР имената на 698 от 940 населени места, където живееха азербайджанци, и през 1991 г. с Указ на Президента на Армения Левон Тер-Петросян 91 населено място са сменени с арменски.

Трябва да се отбележи, че г-н Илхам Алиев представлява азербайджанския народ като държавен глава, защищава права и свободи на всеки човек. Думите, изказани от държавния глава на Република Азербайджан г-н Илхам Алиев по време на VI пленум на Партия “Йени Азербайджан” отговарят на желанието на азербайджанците, подложени на депортиране и потискане, отразява тяхното желание да се върнат на историческата родина на своите прадеди и да се обединят с национално културно наследство. По същото време трябва да се отбележи, че Азербайджан е известен като държава, която води дружествена съседска политика и уважава държавните граници, признати на международно ниво. Яркият пример за това е разрешаването на арменско-азербайджанския конфликт, което е възможно само въз основа на суверенитета и териториалната цялост на държавите в рамките на признати на международно равнище граници.