Николай Цеков, Дойче веле

Империите умират, когато престанат да завладяват нови земи. Тази теза на работещия в Прага руски журналист, изследовател и публицист Андрей Шарий преминава като червена нишка в обширното му повествование за историята и културата на страните, наследили седем големи и малки имперски държави - Римската, Византийската, Османската и Руската империи, Третия райх, СССР и Югославия. Немалка част от книгата му е посветена на опитите на Русия да подчини Балканите като плацдарм за осъществяването на нейната „звездна“ имперска мечта – завладяването на Проливите и превръщането на Черно море от „турско“ в „руско“ езеро. Подчинението на България на великоруските интереси играе ключова роля в тези планове.

Първа кръв

Андрей Шарий описва подробно набезите на руските князе към Константинопол през девети и десети век с цел да плячкосват богатата столица на Византия. Впечатлен от бойните им качества, император Никифор Фока наема през 968 г. пълчищата на княз Святослав, за да нападнат в гръб борещата се за оцеляването си българска държава. Но изнудването спрямо Византия не спира и след като Святослав превзема Преслав. Стига се дотам, че византийците са принудени да го прогонят със сила и да освободят пленения български цар Борис Втори. След като екзекутира 300 български боляри в Дръстър /Силистра/, Святослав на свой ред е убит при засада от печенегите, които по традицията на онези варварски времена правят от черепа му обкована със злато чаша за своя хан.

Забравената България

След османската инвазия България е забравена от Русия за векове. До такава степен, че в съставения през 1787-1791 г. от руския професор Петер Палас „Сравнителен речник на всички езици“ българският език изобщо не фигурира сред изброените от учения 272 езика, наречия и диалекти, пише Андрей Шарий. По това време руските царе вече отново са обърнали поглед към Черноморието и Балканите.

От средата на 18-ти до края на 19-ти век Русия води общо 30 години войни с Османската империя за излаз към Черно море и пробив към Проливите, пише руският изследовател. Докъм 70-те години на 19 век освобождаването на България не фигурира сред целите на Санкт Петербург. Дунавска България е по-скоро възприемана като плацдарм за разширяването на империята към топлите морета.

Появилата се вече панславянска идея, формулирана от граф Игнатиев като метод за присъединяването на славянските народи към Руската империя, първоначално е изказвана твърде предпазливо от управляващите в Санкт Петербург. Според Шарий, посланията на руската върхушка за “обединение на православието и славяните” са също толкова безсмислени, колкото и идеите за “поход срещу неверниците” под знамето на исляма.

Шарий припомня и историята на руските претенции за „вечна признателност“ от страна на България. След язвителна забележка на Санкт Петербург до Стефан Стамболов българският премиер достойно отговаря: “Признателността към Русия не може да бъде заплатена със свободата на България. Майката не ражда детето си, за да го удуши впоследствие!“.

Комунизмът като продължение на империите

По времето на комунизма българо-румънският участък на Дунава се превръща в екологичен ад, населен с опасни ядрени реактори и отровни химически заводи, отбелязва Андрей Шарий в книгата си „Дунав - реката на империите“. „Съветският съюз построи не само „Моста на дружбата“ при Русе, но и бълващия отрови комбинат „Верахим“ на отсрещния бряг, който замърсяваше Русе с токсични аерозоли, превишаващи 20 пъти допустимото равнище“, припомня руският публицист. Той прави още един „дунавски“ паралел между режимите в България и Румъния: по дунавските брегове палачите им изграждат гробниците и на българската, и на румънската интелигенция – концлагерите „Белене“ и „Персин“, както и канала „Дунав-Черно море“. В „гроба на румънската буржоазия“, както е наречен каналът, намират смъртта си десетки хиляди румънски интелектуалци и предприемачи.

Според Андрей Шарий, най-доброто обяснение за съдбата и мястото на балканските народи през епохата на империите принадлежи на югославския нобелов лауреат Иво Андрич. Той пише: “Защо балканските страни не могат да встъпят в обществото на просветеното човечество? Мисля, че една от причините за това си крие в отсъствието на уважение към човека, към неговото достойнство и неговата пълна вътрешна свобода. При това става дума за безусловно и последователно уважение. Ние носим навсякъде със себе си този недостатък като някакъв източен грях на нашия произход и печат за нашата непълноценност, които не могат да се скрият“.