Константин Егерт, Дойче веле

Никога няма да забравя тази гледка: на 20 януари 1991 Манежният площад в центъра на Москва беше изпълнен до краен предел с хора, дори съседните улици бяха превзети от тълпата. Според някои, присъстващите са били 400 000 души, според други - дори половин милион. Може би само един единствен път руската столица е виждала по-голяма демонстрация - на голямото шествие по Новия Арбат през август 1991 година.

Но на 20 януари 1991 година, никой от тези стотици хиляди демонстранти не си е и представял, че 11 месеца по-късно СССР вече няма да съществува. Тогава хората излязоха на улицата просто за да изразят своята солидарност с литовския народ.

Само седмица по-рано - в нощта на 12 срещу 13 януари - войници от военния гарнизон във Вилнюс и от специалните части "Алфа" атакуваха мирните демонстранти, изградили жив щит около телевизионната кула в града. Под куршумите и колелата на бронетранспортьорите загинаха 14 демонстранти, а според някои източници, жертвите са били дори 15. Тези събития се превърнаха в кулминация на усилията на тогавашното съветско ръководство, начело с президента Михаил Горбачов, да не бъде допуснато излизането от Съветския съюз на Литва, обявила своята независимост от Москва през март 1990 година.

"Империята отвръща на удара"

След щурмуването на телевизионната кула е трябвало да бъдат задържани председателят на литовския парламент Витаутас Ландсбергис и представители на Сейма. Но храбрата съпротива на литовците тогава е шокирала съветското ръководство, което изобщо не е очаквало, че ще се стигне до проливането на кръв. След провала на просъветския преврат в Литва, в Москва се тиражираха слухове, че "империята ще отвърне на удара". Говореше се, че ще бъдат изпратени танкове и спецчасти срещу антисъветските демонстрации, които тогава редовно се провеждаха в Москва. На този фон особено ярко изпъква куражът на онези няколкостотин хиляди московчани, окупирали Манежния площад на 20 януари 1991.

Тези събития си остават за мен най-доброто доказателство за това, че революцията от 1989-1991 година не беше борба за власт по върховете на управлението, както си мисли огромната част от страдащите от историческа амнезия руснаци. Тя беше народно движение, водено от идеализъм и алтруистски пориви. Днес Литва, заедно с Латвия и Естония, оглавяват списъка с "враговете" на Русия.

Копнеж по съветското псевдовеличие

Както показа първо антигрузинската, а след това и антиукраинската истерия, отношението към постсъветските държави не се определя от загрижеността за руските малцинства в тях (нито в Украйна, нито в Грузия съществуват такива проблеми), нито даже от факта, че те напуснаха Съветския съюз, а по-скоро от усещането за неуважение към съветското наследство и към Русия като негов правоприемник.

Руснаците категорично отказват друг прочит на събитията от 20-ти век, различен от съветския. Те не желаят да знаят нищо за чуждата история и чуждите жертви. Тази самоизолация от истината им пречи да разберат не само масовите настроения в Русия, но и решенията, които се вземат в коридорите на властта в Москва. Именно копнежът по съветското псевдовеличие обединява руснаците днес. И това ги измъчва, кара ги да страдат.

Пропуснатият шанс

Наскоро преглеждах видеоархива си и открих записи на телевизионни предавания от януари 1991 година. В едно от тях Анатолий Собчак и Олег Басилавшвили заклеймяват действията на съветските войски в Литва и лукавостта на Горбачов и призовават гражданите към протести, с които да засилят натиска над съветското ръководство. "За вашата и за нашата свобода" - тази фраза се повтаряше често от ораторите.

13 януари можеше да се превърне в ден, символизиращ общата ни съдба и памет, нашата обща борба за ново бъдеще. Но това не се случи.