Пореден скандал в руското кино. Този път буря от недоволство предизвика филмът на Алексей Красовский "Празник", чието действие се развива в обсадения Ленинград. Този филм-невидимка едва ли ще излезе в Русия на голям екран. Той е осъден на най-висока степен патриотично наказание. Възмутени депутати и чиновници го сравняват с фашистка пропаганда, която се опитва да подкопае моралния дух на обсадения град. Аз изгледах този филм. Той е трагикомедия за поведението на хората, намиращи се в огромна беда, за тяхното изкривено съзнание, граничещо понякога с делириум. И ако във филма има насмешка, то тя е над слабостта на човешката природа, която е предмет на изкуството от древни времена.

Свещената руска история

Но всичко зависи от контекста. Руската държава гледа на себе си като на обсадена крепост, с която никой не бива да се шегува. През последните години в тази обсадена крепост възникна свещена история, дълга стотици години. Победоносна история без нито едно поражение, в която са включени безразборно всички - царе, православна църква, Распутин, червени и бели, аристократи и космонавти, жертви и палачи, които също се представят за жертви. От този славен летопис отпаднаха само провинилите с в нещо Ленин и Троцки. Но затова пък в него е отредено място на място Сталин. В тази официална свещена история има и особено свещени страници. Те са свързани с войната срещу хитлеристка Германия. Ако не вземем под внимание идеологическите напластявания, можем да не се съмняваме във величието на победата.

Сред тези особено свещени страници от историята, обсадата на Ленинград заема уникално място. Алексей Красовский е знаел с какво се захваща. Знаел е, че да покажеш смешното и негероичното в този героичен контекст е много рисковано. Обсадата, ако става дума за историческия контекст, се случва по време на сталинисткия тоталитаризъм, извратил душите на хората не само с репресии, но и с номенклатурни привилегии. До нея се стига след големия терор от 1930-те години, когато на повърхността изплува малодушието и ръководителите на различни нива са превърнати в треперещи същества. За тези треперещи същества и за това как са оцелявали хората в потока от лицемерие и страх разказва филмът "Празник".

За обсадата на Ленинград аз знам не от слухове, а от първа ръка. Моята баба изтръпваше до края на дните си от похлопването на малките прозорци от вятъра. Заедно с дядо ми те са преживели и трите години от обсадата и едва не са умрели от изтощение. Спасили са се, защото баба ми умеела да шие и приемала тайно частни поръчки. А когато и това не помагало, ги спасявали хранителните продукти от Областния комитет на партията: навремето моят млад баща-дипломат помолил за помощ и я получил. Баба ми разказваше за чудовищните изпитания по това време и с цялата си душа ненавиждаше фашистите. Тя никога не е смятала себе си и дядо ми за герои.

Когато пикът на безумието отмине

В апогея на митологизацията на собствената история, където понастоящем се намира Русия, е трудно да се противопоставиш на помията, лееща се върху режисьора, който има друга представа за философията на историята. Но след като отмине пикът на пълното безумие, творческият опит на един независим автор на филми да разкаже за кастовото неравенство и политическите категории, разделили защитниците и заложниците на обсадения град, ще може да бъде оценен безпристрастно. Дневниците на най-различни обсадени ленинградчани свидетелстват не само за мъките, обстрела и глада, но и за луксозните пиршества в Обкома, многото жрици на любовта и други обичайни житейски мерзости. От историята на съветското и руското изкуство знаем, че има "художествени" скандали, които издигат автора на световно ниво, както се случи например с автора на "Доктор Живаго", осмелил се да отправи предизвикателство към сакралната съветска история на гражданската война и последвалите ужаси на режима. Има и местни, недълготрайни скандали, които избухват и угасват, оставяйки по-скоро свидетелство за времето, отколкото за автора.

Филмът на Алексей Красовский е изграден в парадоксален стил: външната мхатовска театрална интерпретация от старото съветско време се пречупва през постмодернистичния абсурд. И не е важно кой тук е шпионин, кой е дезертьор, кой е създател на биологическо оръжие, кой е глупак, а кой е убиец. Тези човешки страсти са показани в екстремни исторически измерения. Според мен, някои от тези измерения са истински находки, други - не. Но да устройваш Валпургиева нощ от скандали, заплахи и проклятия, каквито се носят от страна на самозваните пазители на моралните устои, е демонстрация на същите онези житейски мерзости, за които става дума в трагикомедията "Празник".

(Виктор Ерофеев, "Дойче веле")