Милена Фучеджиева, bulgariaanalytica.org

Светът наблюдава Америка със свито сърце. Гневът на нацията от ляво и дясно избухва все по-ожесточено. За разлика от българите обаче, американците са тежко въоръжени –  буквално, не в преносен смисъл. Беше плашещо да гледаме протеста срещу събарянето на статуята на генерал Лий в Шарлотсвил. Млади нацисти в пълно бойно снаряжение крещяха ожесточено лозунги за унищожение на евреите. Нищо ново под слънцето, но все пак историята се повтаря винаги неочаквано. Този текст ще е субективен, разбира се, защото вече би трябвало да сме свикнали със субективността на медиините оценки. Авторитетите са все по-лесни за разгромяване и вече почти не съществуват за разлика от неочакваните исторически повторения на които сме свидетели.

Врязването на колата в тълпата млади комунисти беше ужасяващо. Време е да наричаме нещата с истинските им имена. Комунизмът се завръща в Америка с ново лице. А тероризмът не е привилегия на Исляма. Той е взривената сграда на ФБР в Оклахома през 1995, той е и расисткото убийство на петима полицаи в Далас от афро-американец. Цялото ляво медийно войнство скочи срещу Тръмп, заради изказването му за споделената от две страни вина за насилието в Шарлотсвил. Липсата на категорично осъждане на расисткия марш е скандална. Но когато Обама не осъди убийството на петимата полицаи в Далас като расистко, нямаше възмущение. Обама е тяхно, ляво момче, той и Сорос подкрепят Black lives matter. Комунистът-милиардер от тип Армънд Хамър освен морално, подкрепя и финансово тази в основата си расистка организация срещу белите. Според черните обаче черен расизъм не съществува. Той можел да бъде само бял. Забравят за жълтия расизъм. Расизмът не търпи други цветове освен своят собствен.

Ако вкараш в търсачката Гугъл думите “white couple” информацията, която излиза на първа страница е основно с новини за „бяла двойка убива черен“. Ако вкараш обаче „черна двойка“ излиза само позитивна информация. Всеки може да пробва и да се увери с очите си. Интересно как алгоритъмът на Гугъл избира да представи на първите си страници изключително негативен образ на „бялата двойка“, при положение, че статистиката изобщо не поддържа подобна информация. Най-големият процент на убити черни е от черни. Камо ли да се говори за тълпи от бели двойки избиващи черни американци. В това има нещо много смущаващо. То показва, че Гугъл може да манипулира изключително подмолно общественото мнение в посока, която подкрепя личните убеждения на създателите му. А това означава, че Гугъл буквално разпространява фалшиви новини под формата на безпристрастна търсачка. От там пък става абсолютно наложително децата да бъдат обучавани, че трябва да търсят „под-истината“ на предлаганата от Гугъл „истина“ като внушение. Какво ще си помисли един черен човек когато вкара тези две думи – бяла и двойка – и види резултати още на първата страница за бели хора избиващи черните? Какво възпитава Гугъл? Явно расова омраза. Каква е отговорността на Гугъл в изострянето на расовите отношения в последните няколко години? Защото това изостряне не се появи с Тръмп. Тръмп е последица, не причина. Обама беше президентът при който расизмът отново стана тема на разговор, а постепенно и на сблъсъци между бели и черни. Обама не е мюсюлманин, но е много ляв. И това ляво е точно толкова нездравословно колкото алт-дясното.

И наистина е време да се назовават нещата с точните им имена.

Нацистите в Шарлотсвил се биха с комунисти. Двете групи са едни и същи в генезиса си. Те не почитат индивидуалността, нито личната свобода. И едните и другите настояват за контрол на държавата върху обществото, за централизирана власт, за равни права. Едните искат правата да са равни междурасово, изтребвайки по-низшите раси, докато другите настояват, че личните ти качества нямат значение, всички заслужаваме еднакви условия за растеж и просперитет. Съответно просперитетът няма как да бъде различен – той неминуемо трябва да е еднакъв. Мързеливецът до теб трябва да има толкова колкото и ти. А от там този, който си позволява да притежава повече от другия поради качествата си, той става опресор, използващ несправедливо труда на тези с които трябва да е равен. И от там пък за да се поддържа равенството се налага да има контрол. И този контрол кой да го упражнява? Държавата. И държавата постепенно се превръща отново в днещното полу-затворено общество в което не смееш да кажеш, че мислиш различно не само от едните, но и от другите. Намираш се в някакъв все по-изнервящ се от крясъка на двете страни център.

И така се озоваваме в днешния ден в който ако не си съгласен с Хъфингтън поуст и не четеш само тях, а се информираш и от други, не-леви сайтове, ти автоматично биваш категоризиран като расист, хомофоб и враг на народа. За съжаление това е много трудно да бъде разбрано от младите американци, защото те не изучават история на комунизма и нямат идея, че всъщност комунистите са избили в пъти повече хора от нацистите. Което не прави нацистите по-добри. Но за академичните изцяло леви среди комунистите са по-добри, защото не са таргетирали евреи, славяни и цигани. Те просто са убивали наред, без значение какъв ти е етноса – това някак убягва на лявата академия. И от там крайно-лявото се превръща в приемлива алтернатива за младите, въпреки насилието на анархо-комунистическата Антифа.

Дъщерята на Обама се казва Саша. Поне така я наричаха медиите. И изведнъж благодарение на данъчната декларация на Обама стана ясно, че истинското й име е Наташа. Колко американци кръщават децата си с руски имена така, както в България е пълно с Владимировци в чест на Ленин, със Сергеевци, Маруси и т.н.? В Укипедия можем да прочетем на страницата на Барак Обама, че родителите му са се запознали в университета в курс по руски. Колко американци през 1961 г., в разгара на Студената война, са учили руски и защо? Без излишна параноя можем да направим извода, че родителите на Обама са имали топло място в сърцето си за СССР под ръководството на Никита Хрушчов и в разгара на ескалацията на Карибската криза, която е и най-острата международна криза между САЩ и СССР по времето на Студената война. И това топло местенце се е запазило в сърцето на Барак Обама, явно възпитаван не в антипатия към СССР за да нарече собственото си дете с руско име.

Едно от лицата на милионния женски марш в протест на избирането на Доналд Тръмп беше Анджела Дейвис. Коя е Анджела Дейвис? Марксистка, член на Черните пантери и комунистка силно уважавана от България на Тодор Живков.

Защо в тези смутни времена се налага да се връщаме назад и отново и отново да ровим в биографията на Барак Обама? Защото и там е заровено кучето на взаимно подхранващите се леви и десни екстремисти в Америка. Защото разговорът за расата беше станал ирелевантен. Черните имат всички възможни права, привилегии и квоти за кандидатстване в начални училища, гимназии и универистети, както и при назначаване на работа. Те просперират все повече и повече. Вероятно това не става толкова бързо, колкото биха искали. България познава илюзията на внезапно получената свобода. Нищо не се случи както го мислехме, но поснепенно се случва.

Не бива да се забравя защо афро-американците не се възползват достатъчно от привилегиите си – инерцията от бедността и твърде пресния спомен за ужасната сегрегация на която са били подложени само до преди 40-50 години са живи рани от които трудно се излиза. Лошото е обаче когато начело на Америка застават хора като Обама и Тръмп, които ненужно насъскват бели и черни едни срещу други за да обслужват личните си амбиции.

Затова и Шарлотсвил вероятно е само началото, както твърдят алт-десните. И страшното е, че има прекалено много оръжие в ръцете на гражданите. Само 3% от населението притежава половината от 265 милиона оръжия, а 55 милиона американци притежават по един пистолет. В Америка е имало кървава гражданска война по расови причини, сега изглежда, че доста хора искат тя да се повтори, без обаче никой да е роб на никого. Освен скритото и неосъзнато робство на медиите. Можем само да се надяваме, че наклонената прекалено наляво везна, която предизвиква насилствено натискане на везната от дясно, няма да се скъса и „All hell will break loose” – Адът ще изскочи на свобода. Тази свобода не е свободата за която мечтаехме когато живеехме в несвободата на комунизма. Можем само да се надяваме, че американският позитивизъм заради който Америка беше идол на света толкова дълги години, ще надделее.

„We shall prevail“. „Ние ще победим“. Но кои сме „ние“ е най-трудният въпрос за всеки американец днес.