Явор Райчев* 

Предстоящите избори за европейски парламент трябва да изявяват волята на избирателите за това, какъв точно искат да видят съюза и какво очакват в него да се промени. Събитията и процесите от последните няколко години показват, че 

Представите на европейската бюрокрация и обикновените европейци все повече се разминават 

и това рефлектира в създаването на крайно десни партии, които са последното, което би допринесло за стабилността на ЕС.   
Европа десетилетия наред беше синоним на „мека“ и  „нормативна сила“. Наистина европейският проект е забележителен – икономическата и политическата интеграция стимулираха икономическия растеж, което придаде от своя страна на Европа огромна притегателна сила, повиши важността й в международните отношения и изкорени всякакви притеснения, че ужасите от двете световни войни могат да се повторят. На по-късен етап, Европейският съюз подпомогна прехода на бившите страни от социалистическия блок и тяхната интеграция. В резултат, днес дори най-бедната и корумпирана страна от ЕС, България, е значително по-добре от страни в сходно положение, които поради една или друга причина останаха извън ЕС – Молдова, Украйна, Беларус, Армения и т.н. В последните години обаче се видяха ясно ограниченията на тази политика. 

Наивно е да се смята, че ЕС е притегателна сила единствено заради своите либерални идеи 

като демокрация, човешки права, върховенство на закона и други. Няма съмнение, че една част от тези идеи наистина събуждат ентусиазъм, поне в страните членки, но други така и останаха неприети. Без да оценяваме колко успешно западните общества като Франция, Германия, Белгия, Холандия и други, практикуват мултикултурализъм, трябва да кажем, че южните и особено източните не желаят да чуят за него – или по-скоро не желаят да чуят за западноевропейската му интерпретация. Те някак си са постигнали етническо равновесие и страхът им е, че то може да бъде нарушено, а те нямат ресурси да търсят ново такова, трябва да бъде разбран. А не осъждан и не заклеймяван. Между другото, етническите им модели, без да събуждат дълбоко възхищение, никак не са лоши. В условията на спокойна международна ситуация това не изглеждаше особено голям проблем, защото мигрантите така и така искаха да отиват в Швеция или Дания, а не в Полша, Унгария или Словакия. 

Но когато настъпи имигрантската криза истината излезе черно на бяло. Европейският съюз не привлича толкова с идеи – жива лъжа е да твърдим, че нахлуващите от Близкия изток маси са ентусиазирани от перспективите да сменят патриархалното традиционно общество с либералната демокрация и отворената пазарна икономика -  а с обещание за икономическо благосъстояние и всеобхватни социални програми, които им позволяват хем да живеят добре, хем „мултикултурно“ да пренесат собствените си културни норми дори тогава, когато те противоречат на европейските. Но ограничавани от политическата коректност, европейските институции мълчат със страха да не бъдат обявени за ксенофобски, расистки и не знам още какви. 

Европейската интеграция наистина беше единствения възможен правилен път за страните от Източна Европа, които в интерес на истината, извършиха своите революции с идея да станат част от „Запада“- тяхната политическа и гражданска култура, ценностите и преобладаващите нагласи ги „дърпаха“ извън обхвата на Русия. Европейската интеграция за тях беше просто връщане към корените, от които насилствено бяха откъснати по време на Студената война и своеобразна реабилитация на потъпканото им национално достойнство и гордост. 

И тъй като дълги години една голяма част от Европа искаше да бъде също „запад“, лидерите на Западна Европа решиха, че твърдата сила е минало и че меката сила е всичко, от което имат нужда всички, в това число държави и населения извън Европа. Всъщност в академичните среди отдавна се знае за тези проблеми. 

Несъстоятелността на концепцията за „мека сила“ в международните отношения 

отдавна е оценена дори от автора й, Джозеф Най, според който схващането, че тя, сама по себе си може да произвежда ефективна външна политика, е невярно. Най, заедно с други, стигна до концепцията за „умна сила“, която комбинира мека и твърда сила. Това на прост език е добре известно от притчата за моркова и тоягата. Но ако трябва да ползваме тази метафора, то следва да признаем, че Европа нито предлага морков, нито има тояга. Затова и днес, когато европейските лидери говорят на лидерите от арабските страни, Азия, Африка и Русия за демокрация, човешки права, върховенство на закона, в най-добрия случай те получават потупване по рамото и отговор „Добре!“, а в най-лошия – направо са игнорирани. Част от тези автократи са заинтересовани от европейските идеи, докато получават финансиране от ЕС за различни реформи и реализирането им, но парите обикновено се крадат, а резултатите са повече от незабележими. Разбира се, няма как да се очаква от диктатор да провежда реформи за честни избори, ако при такива избори той би загубил. 
Ако преди липсата на европейска твърда сила се коментираше от САЩ, то изглежда, че тази традиция е на път да спре. Все някога някой трябваше да каже на Европа да поеме в свои ръце собствената си сигурност. Европейците следва да намерят отговора как да стане това, при положение, че Франция е далеч от своите славни години, а Великобритания е била суперсила по времето на дървените кораби, а другите европейски страни понастоящем въобще нямат капацитет да проектират сила в съседните региони. Без да броим, че Обединеното кралство скоро вероятно няма да е част от ЕС изобщо. 

Европа не показва дълбоко разбиране на света и адекватна реакция, защото използва неправилна перспектива, която може да се определи като смесица между либерализъм и идеализъм, и води външната си политика на базата на разделяне на света на две – демокрации и диктатури. За всичко лошо са виновни, разбира се, диктатурите, а когато демократични страни, като САЩ или дори страни-членки на ЕС изразяват несъгласие с немската, френската или немско-френската позиция, то те биват обвинявани в популизъм, отстъпление от принципите на демокрацията и всякакви други смъртни грехове. В същото време няма никакъв дебат за това, че немската позиция за руския газ на практика минира общата европейска политика за сигурност, да не кажем, че я ликвидира напълно. 

Правилното би било да се върнем към реализма. Реализмът, както показва името му, се опитва да обясни международните отношения такива каквито са, а не каквито трябва да бъдат. В основата му стои идеята за сила и какво страните, които я притежават, правят с нея. Не съществува световна полиция, която да защитава държавите една от друга, затова основна задача на всяка от тях е да гарантира собствената си сигурност. В днешния свят страните нямат шанс, освен да се състезават една с друга, и когато една страна загуби това състезание, тя става жертва по един или друг начин на тези, които са го спечелили. 

Трябва ли при тези условия ЕС да се откаже от основните си ценности?

Най-напред, ЕС трябва да направи внимателна оценка на външнополитическата обстановка и да формулира своите интереси. В последните години той е зает предимно със себе си. От гръцката криза през бежанския наплив до Брекзит, ЕС отсъства изцяло от международната сцена. Опитите му да провежда активна външна политика се провалиха – сделката с Иран пропадна, в Украйна все още има война, а милиони мюсюлмани от Близкия Изток се изсипаха в Европа, като тяхната успешна интеграция остава под въпрос. В същото време, ЕС не предлага нищо за уреждане на конфликтите в Близкия изток, което би демонстрирало наистина лидерство в международните отношения. 

ЕС трябва да признае, че природата на международните отношения е състезателна. Сътрудничеството в тази обстановка не е невъзможно – напротив, то се реализира, когато има споделени интерес, но и се разваля лесно, когато няма такива. С други думи – съюзниците не са вечни и зависят от интересите. Тук няма драма, така е откакто свят светува. В тази връзка е съществено важно ЕС да оцени какви точно са интересите му и кои страни ги споделят. САЩ и Саудитска Арабия ясно показаха, че когато става въпрос за сигурност и националните интереси, за известно време човешките права и демократизацията остават в периферията и те го признаха открито. 

ЕС трябва да признае, че държавите са рационални и преследват своите интереси, а световните злини не са задължително причинени от нерационални диктатори, които ако се сменят, всичко ще се оправи.

ЕС трябва да се освободи от вменената вина за световните проблеми и извинението за колониализъм или робство. Освен че не е много ясно защо страни, които са били завладени или никога не са имали колонии, като по-голямата част от страните в Европа, трябва да плащат „дългове“ на страни, които са имали колонии, въпросните дългове са самоналожени. Днешните французи и англичани не са виновни за културното, политическото, икономическото и хуманитарното състояние на голяма част от страните в Третия свят. Международната политика не може да се основава на благотворителност и да се очакват резултати.

ЕС би следвало да направи оценка на изразходването на средства за провеждане на външна политика и ако се окаже, че разходите са повече от ползите, ако изобщо има ползи, определени инициативи трябва да се променят и парите да се изразходват по-целесъобразно за други външнополитически начинания. 

Тъй като ЕС не може да разчита вечно на твърдата сила на САЩ, трябва да изгради своя твърда сила, което означава създаване на ефективна армия и мощен военен капацитет. Повече сила означава възможност за промяна на средата или на онези елементи от нея, които не са в интерес на ЕС и са в разрез с неговите ценности. 

Стъпките към това, за съжаление, са много плахи. Например Европа наистина започна диалог с арабски лидери. На 24-25 февруари се състоя среща на върха ЕС-Лигата на арабските държави, но начинът, по който тя се провежда, не е обещаващ и завърши с декларация и общи приказки. За съжаление няма европейски лидери които да поемат тежестта на промяната, затова е по-вероятно в бъдеще да видим един още по-разединен ЕС, които се опитва да закърпва положението във време на криза, и се оставя да бъде ту дойна крава, ту изкупителна жертва, вместо да упражнява проактивно и ефективно международно лидерство, особено в регионите, където има специален интерес. Иронично, този реалистичен подход може да доведе до повече сигурност, мир и стабилност. 

*Авторът е докторант по международни отношения в университета в Гранада, Испания, и магистър по международни отношения от университета в Линшьопинг, Швеция. Предстои му защита на докторат за хибридните войни.