Близкият изток се променя бързо, но САЩ сякаш са последната държава, която го осъзнава.

През последните най-малко 10 години регионът беше изобразяван като разделен на две – проиранска коалиция и една друга по-хлабава, но и по-голяма група, която се противопоставя на амбициите на Техеран. Накратко понякога противопоставянето глупаво се свежда до сунитско-шиитско религиозно разделение, посочва анализаторът Хюсеин Ибиш в материал за Bloomberg, цитиран от Investor.bg.

Това винаги е било изопачаване на ситуацията, като става все по-ясно, че макар про- и антииранските лагери да съществуват, се очертава и трети блок – този на сунитско-ислямистката ориентация, воден от Турция. Анкара все повече се превръща в значим регионален играч със свой собствен дневен ред, амбиции, идеология и съюзници.

Основните играчи в антииранската група са проамерикански ориентирани: Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства (ОАЕ), Египет, Йордания, Израел. Войната в Сирия обедини тази група с Турция срещу подкрепяния от Техеран диктатор Башар Асад.

Но когато контролираните от бунтовници части на Алепо паднаха в ръцете на Асад през декември 2016 г., на сирийската война на практика беше сложен край, както и на обединения фронт срещу Иран. Вместо това Турция насочи вниманието си върху това да ограничи дейността на кюрдските милиции в Северна Сирия и да изгражда партньорството си с Русия, Иран и Асад. Анкара вече не гледа на Техеран като на неприятел, а като на конкурент, а понякога и като на партньор.

Ролята на Турция в центъра на новия близкоизточен алианс беше затвърдена през 2017 г. след бойкота на Саудитска Арабия, ОАЕ, Бахрейн и Египет срещу Катар. Тогава Доха разчиташе на Анкара, която продължи да поддържа военна база в страната, за подкрепа. Двете държави също така подкрепят и регионалното сунитско движение Мюсюлмански братя, което стана и една от основните причини за бойкота.

Израел и повечето проамерикански арабски държави гледат на тази коалиция начело с Турция с притеснение, тъй като това отчасти отслабва и силите на антииранския лагер.

Нещо повече, ако Турция – която най-накрая отмести поглед от Европа след един век на неуспешни усилия да се интегрира със Запада, спре погледа си на изток, то тя може да се превърне в регионален хегемон, също толкова амбициозен, колкото Иран, но по-ефективен. Турция има по-голяма икономика, по-напреднали технологии и по-силна армия. Тя е и членка на НАТО. Страната също така не извършва такава подривна дейност, както Иран, но може да започне и ако не друго, то да стане също толкова доминираща в дългосрочен план, колкото Техеран.