Димитър Бечев, bulgariaanalytica.org

Малко повече от година след началото на руската военна операция в Сирия изглежда, че събитията се развиват според желанията на Путин и неговия екип. САЩ прие Русия за събеседник, макар и може би не равноправен, както биха предпочели в Москва. Режимът на Башар Асад, който бе на ръба на колапса в средата на 2015 г., успя да консолидира контрола си над големи части от „полезна Сирия“ и в настоящия момент, с помощта на съюзници като Иран и Хизбула, изглежда готов да поеме контрола над обсадения източен Алепо. Ходът на Арабската пролет е обърнат след като военният преврат в Египет през юли 2013 г. отбеляза повратна точка. След краткотрайното стълкновение заради свалянето на руския Су-24, Турция отново се обърна към Русия. Освен ако САЩ предприеме мащабна операция в Сирия, което е малко вероятно в момента, положението на земята ще се развива в полза на Асад и Кремъл. По времето, когато новата администрация поеме властта във Вашингтон, окръг Колумбия, Русия ще е постигнала редица неща, които ще намерят отражение в големия пазарлък за Сирия.

Как Русия успя да се включи отново в политиката на региона? 

Това е една история, която датира повече от десетилетие. Когато Владимир Путин завършваше първия си президентски мандат през 2004 г., вече беше ясно, че Русия се е завърнала, след намаленото си присъствие от 1970 г. насам и особено след разпадането на Съветския съюз през 1991 г. Още преди възхода на Путин, Евгений Примаков, заемал длъжността външен министър и за кратко премиер през 1996-98, се насочи към връзките с Иран, Ирак и Сирия като инструмент за балансиране на политиката на САЩ, с цел насърчаването на един „многополюсен свят“. Тогава Русия бе изтощена, със слаба икономика и нефункционални политики и не разполагаше с необходимите ресурси, за да реализира тази визия. С Путин начело, тя е в много по-добра позиция и може да се възползва от възможностите.

За разлика от съветския период, силата на руската политика винаги е била в липсата на идеологически ограничения. С други думи, Москва може да сключва сделки с много от играчите в Близкия Изток и Северна Африка, включително с бивши свои противници от Студената война. Русия си сътрудничи със Сирия, Иран и Хизбула, но също така и с Израел и с „Коалиция 8-ми март“ в Ливан, които настояват за оттеглянето на сирийските войски; тя комуникира със старите си приятели и от Ал Фатах, и от Хамас и протегна ръка към консервативните монархии от Персийския залив, докато укрепваше връзките си с Ислямската република. През 2007 г. Путин стана първият руски лидер, посетил Саудитска Арабия – държава, на която Русия гледа с много подозрение заради силните и връзки с радикалните ислямисти в Чечня, Дагестан и други части на Русия. По-късно същата година, Путин посети и Техеран. Това бе първото подобно посещение след Техеранската конференция на Сталин, Рузвелт и Чърчил през 1943 г. Няма никакво съмнение, че Русия се завърна.

Саудитският крал Абдула направи безпрецедентно посещение в Москва през 2005 г. – годината, в която Русия се присъедини към Организацията Ислямска Конференция (ОИК). На срещата на върха на ОИК през 2003 г. Путин обяви Руската федерация за „мюсюлманска власт“, предвид петнайсетпроцентния дял на мюсюлманите сред нейните граждани. Отношенията със съперника на саудитците, Иран, се развиват по възходяща траектория от края на съветския период. Още през 1996 г. иранският министър на външните работи Али Акбар Велаяти заяви, че Иран и Русия се радват на най-добрите си отношения за последните сто години. Икономическите, социални и културни връзки с традиционните съюзници на САЩ, като Израел и Турция, също процъфтяваха, въпреки противоречивите мнения по редица въпроси от международната политика и сигурността, от Хизбула до каспийския нефт и газ.

Русия съсредоточи вниманието си върху своите търговски интереси, в области като продажбата на енергия и оръжие. От началото на 1990 г. Иран започна да закупува големи количества оръжие от Русия. Поръчките на Сирия нараснаха шесткратно от 2007 до 2011 г. Големите петролни и газови компании като Газпром и Лукойл също се възползваха. Ирак възложи на руски лица, включително и на православната църква, около 30% от ваучерите в рамките на програмата на ООН „Петрол срещу храни". Енергийният бизнес на Москва намери ниша в Ирак след Саддам, включително в кюрдския север, а посещението на Путин в Триполи през 2008 г. бе последвано от мащабни договори за инфраструктура и за извличане на нефт, отпуснати на компании като руските железници, Газпромнефт и Татнефт. Договорите с Либия в сферата на отбраната бяха оценени на около 4 $ млрд, поставяйки я на същото ниво като Сирия, другият топ клиент на руската оръжейна промишленост. Между 2005 г. и 2012 г., правителствата от Близкия изток са закупили оръжия руско производство на стойност $ 8,2 млрд, или 14,3% от общата стойност, което прави района втория по големина пазар на Русия след Азия[v].

Конкуренцията със САЩ, особено след инвазията в Ирак и вълната от цветни революции в Грузия, Украйна и Киргизстан през 2003-5, винаги заема челно място в списъка на руските стратегически цели. Кремъл вижда Арабската пролет като продължение на големия план на Америка за насърчаване на демокрацията в световен мащаб. Намесата в Либия (,която Русия подкрепи мълчаливо, въздържайки се при гласуването на Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН от 17ти март, 2011 г., установяваща забранена за полети зона), народният бунт срещу режима на Асад и събитията на Майдан в Киев, всички те са част от заговора за подбуждане на смяна на режима, което се прояви и в демонстрациите в Москва и Санкт Петербург през 2011-12 г., предизвикани от фалшифицираните избори за Дума. Накратко, Путин гледа на отпора срещу САЩ, независимо дали в „близката чужбина“ или в други региони, не просто като въпрос на осигуряване на статута на Русия като велика сила, но също и като основен инструмент за оцеляването на собствения му режим.

Трябва да се отбележи, че 

Русия не позволява на политическото развитие в Близкия изток да се намесва в отношенията и със Запада. 

Така например, тя се въздържа, когато Съветът за сигурност на ООН гласува създаването на специален трибунал, който да разследва убийството на ливанския премиер Рафик Харири. След като бе призовала Башар Асад да се оттегли от Ливан през 2005 г., Русия не блокира Резолюция 1757 (2007), лансирана от западните сили. По същия начин, Москва подходи доста предпазливо по иранския ядрен въпрос. От една страна, Кремъл бе ангажиран с цивилни проекти като АЕЦ Бушер, влязла в действие през 2011 г. и изградена от Росатом. От друга страна, през юни 2010 г., Москва даде подкрепата си на международните санкции, предизвикани от нежеланието на Техеран да отвори своите съоръжения за инспекция. Русия е обезпокоена от перспективата за Иран, въоръжен с ядрено оръжие, макар и в много по-слаба степен, в сравнение с мненията в САЩ. Всъщност, Русия е позиционирана между Иран и Израел, като гарантира на Израел, че в ръцете на Хизбула няма да се озоват оръжия от най-модерен тип.

Въпреки това, войната в Сирия сближи Русия и Иран. На 16ти август Министерството на отбраната в Москва съобщи, че руски бомбардировачи Ту-22 и тактически бомбардировачи Су-34 са провели акции от авиобазата Хамадан срещу цели в провинциите Алепо, Деир ез-Зор и Идлиб, което представлява първата операция на чуждестранни военни сили от територията на Иран от Ислямската революция през 1979 г. досега. През октомври 2015 г. руският флот започна изстрелването на ракети Калибър от Каспийско море срещу сирийските милиции. През лятото на 2016 г. Иран разположи комплекси за ракети земя-въздух S-300, доставени от Русия. Въпреки, че договорът е подписан през 2007 г., президентът Дмитрий Медведев бе отменил продажбата три години по-късно. Изпълнението на договора сега е сигнал за степента на сближаване между Москва и Техеран.

В заключение, Русия вече е затвърдила ролята си в политиката в Близкия изток. Въпреки че военният и ресурс е натоварен до крайност, в смисъл, че не съществува възможност за по-нататъшна ескалация на контингента и от 4000 души в Сирия, политическият и дипломатически ефект са повече от ясни. Бъдещият президент на САЩ ще трябва да се замисли дълбоко как да отговори най-добре да натиска на Русия. Изчаквателният подход на Обама, залагащ на сценарий, при който Москва затъва в Сирия, засега не дава резултат, както и подходът, препоръчван от държавния секретар Джон Кери, с акцент върху дипломатическата ангажираност. В крайна сметка, кризисната дипломация е ефективна само ако е подкрепена с военна сила. Това, разбира се, е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, като се имат предвид анти-интервенционистките настроения вътре в САЩ и ситуацията на земята, създадена от Русия (например разполагането на ракетни системи S-300 и S-400, блокиращи достъпа). Времето ще покаже.