Още Патиланчо е знаел как да се предпази от лошата болест: бъди нащрек, стой си вкъщи, пази и себе си, и другите. Точно това се иска сега от нас: солидарност и емпатия. Не само към най-близките ни, а към всички, пише в коментар за "Дойче веле" Даниел Смилов.

Коронавирусът изважда на показ характера и най-интимните убеждения на хората за обществото и света. Това важи и за публичните фигури в България. Възможността да се изявяват медийно в извънредната ситуация се отразява добре на някои от тях и те успяват да излъчват мяра, разум и загриженост за останалите. Други обаче с блеснал поглед веднага заприказваха за “почти военно положение” (каквото и да значи това) и многозначно намекнаха, че демокрацията трябва да бъде суспендирана, защото след вируса можело да няма кой да гласува. Трети пък замечтано заявиха, че Западът с неговия упадъчен либерализъм вече бил ритнал кофата и бъдещето (отново) било на тоталитарния автократизъм.

Опиатът на принудата

В пъстрия спектър между лежерната безотговорност пред заплахата и нездравата самовъзбуда от наказателната репресия и авторитаризма, поведението и говоренето на шефа на извънредния щаб генерал Мутафчийски изглежда премерено и професионално. Поне засега. Особено добро впечатление прави отказът му от тарикатско политизиране на темата, което е освежаващо изключение за обществения ни живот.

Политическите реакции на кризата с вируса също са като цяло адекватни. Управляващите обаче все още не са разбрали напълно един ключов момент. Извънредното положение не е разрешение за ограничаване на всички граждански права. На първо място: самата Конституция забранява ограничаването на някои права. Но и от останалите не всички се обезсилват заради обявяването на изънредност. В закона за извънредното положение трябва да се посочат ясно и категорично само онези права, за които е наистина необходимо да бъдат временно суспендирани. В случая това трябва да са най-вече правата, свързани със свободата на придвижване - и то не всички, а главно онези, чието ограничаване може да доведе и до ограничаване на заразата.

Наши институции вече взеха да злоупотребяват с извънредната си власт. Наказателното преследване на медици, които заявяват, че болницата им не е подготвена за кризата, е например подобна злоупротреба, която не бива да остане ненаказана заради извънредната ситуация. За целта обаче - наред с желание за защита на правовата държава - е необходимо министър Кирилов най-накрая да измисли процедура за търсене на наказателна отговорност на главния прокурор за управлението на силно йерархизираната му институция. Все пак извънредното положение не бива да суспендира мисленето: самата Конституция настоява, че свободата на мисълта е неприкосновена.

Идеята, че с жестока наказателна репресия обществото ще бъде принудено да спазва правилата, е като цяло неудачна. Никоя държава не може да си позволи да сложи полицай до всеки гражданин, за да следи неговото поведение. Спазването на закона се дължи най-вече на убедеността на огромната част от хората, че мерките са необходими. Затова е добре, че извънредният щаб професионално обяснява какво трябва да се предприеме, какво сме постигнали, какво още има да се прави и т.н.

От ключова важност сега са най-вече солидарността и емпатията в обществото. Именно това е енергията, която ще помогне за преодоляване на кризата. В България вече се вижда консолидация на хората около институциите, борещи се срещу вируса. Прояви на спонтанна солидарност като дарения, набиране на доброволци и ръкопляскания за медиците са най-видимите форми на този феномен. По-важното е обаче, че лекари, медицински сестри, полицаи, държавни служители, продавачи, работници по заводи и бензиностанции и т.н. съвестно и отговорно изпълняват задълженията си в една среда, която е потенциално опасна за тяхното здраве. Масовото спазване на правилата също е демонстрация на тази енергия на солидарността и емпатията.

Има два вида солидарност и емпатия.   

Едната е естествена и е насочена към най-близките до нас. Всеки изпитва особена загриженост за любимите, децата, родителите, роднините. Колкото по-близо е някой до нас, толкова по-силна е естествената емпатия към него.

Втората солидарност е обществена и затова е по-абстрактна и универсална. Тя е насочена към всички членове на групи, към които принадлежим: града, нацията, Европа, човечеството. Тази обществена по своя характер емпатия се възпитава и дори понякога противоречи на някои наши базови инстинкти и емоции. Кант е бил един от авторите, които са смятали, че тази солидарност е най-ценното, заложено у нас.

През последните дни сблъсъкът между естествената и обществената емпатия беше демонстриран в казуса с дарението на бизнесмен, който поиска респираторни апарати, закупени от него, да се ползват с предимство от най-близките му (на семейно и фирмено ниво). Реакцията на българското общество беше показателна: в ситуации като сегашната хората трябва да бъдат третирани като равни. Всеки да има равен шанс да оцелее.

Възходът на популизма по света през последните години беше триумф на природната солидарност над обществената. Популистът е този, който ни убеждава, че не дължим никому нищо и че ако сме солидарни, трябва да бъдем такива само спрямо най-близките до нас: семейството и най-много етноса и нацията. И в кризата с коронавируса видяхме, че политици с популистки уклон са склонни да прехвърлят вината на “чужденците” - китайците, европейците, малцинствата, мигрантите, ромите и т.н. Дори в Европа някои държави така затвориха границата си, че оставиха хиляди чужди граждани да бедстват по техните пътища (Унгария например).

Този път обаче природната солидарност няма да е достатъчна. Първо: вирусът е глобален проблем и трябва да бъде преборен от всички. Защото ако всички се справим, но Индия, да кажем, не успее, нищо няма да се получи и всички ще пострадат. Затова координираните мерки на всички държави са от ключова важност - Борис Джонсън също го разбра.

Второ - и още по-съществено: икономическото спасение от последствията, до които ще доведе тази криза, зависи от масивната и координирана реакция на ЕС, САЩ, Китай и другите големи икономики. На такава реакция се дължеше успехът на мерките след финансовия колапс от 2008 година. Без такава реакция не можем да се надяваме на нищо добро. За нас българите общите действия на ЕС и еврозоната ще са от решаващо значение. Сама икономика, пък било то и със здрава финансова политика, може бързо да стане уязвима.

От тази гледна точка обществената солидарност не е просто хуманизъм или пък загриженост за някакви абстрактни ценности. Дори завършен утилитарист би разбрал, че в случая спасението на отделния човек зависи от спасението на много други хора, които нито са му близки, нито са му познати.

Болестите идват и си отиват.

Непосредствената ни задача е тази да не се окаже масово смъртоносна. А по-трудната задача е в борбата си за оцеляване да не се поддадем на изкушението да изхвърлим правата, демокрацията и обществената солидарност.

"Пази се, драги ми Смехурко!"

В “Патиланско царство” Ран Босилек има една глава за испанския грип след Първата световна война. Ето няколко пасажа от нея - за карантината, лекарствата и ползата от боя, които са актуални и в днешната ситуация (макар че днес баба Цоцолана е в по-голяма опасност от Патиланчо):

Драги ми Смехурко,

Болен бях. Оздравях. И сега ти пиша, какво си претеглих от новата болест. (…)

Съвсем ненадейно тая пуста болест на легло ме сложи. Уплаши се много баба Цоцолана.

- Инфлуенца, Боже! Оле, Патилане! Стана тя що стана! И мене ще хване! Че какво ще правим, ако легнем двама! (… )

След малко пристигна Данчовият татко. (...)

И той ме прегледа, лекарства написа и на баба рече:

- Нищо страшно няма. По три жълти праха всеки ден ще взема. Ще прави гаргара. И в носа му капки начесто ще капваш. Па и ти си капвай и прави гаргара, за да се предпазиш, макар да си стара. Но най-важно, гледай строго да го пазиш - три дни да не става. И цяла неделя навън да не мърда. С никакви другари да не поиграва. Че таз нова болест лесно се предава. (…)

- Патиланци верни, скоро ще се срещнем. Но вий се пазете! Аз като изляза, други да не легне! Като баба всички до един сторете! Преди да сте болни, лекарства вземете! Сега за лъжици чорбени идете! Аз ще ви налея на всички гаргара, а вий си капнете от моите капки сами в носовете!

И хукна веднага моята дружина. С лъжици се върна. Налях им гаргара. Капките им дадох. Доде се обърна, баба Цоцолана здраво ме прегърна, па ме поналожи (в случая по изключение Патиланчо е наложен неоправдано заради разхищение на лекарство за другите деца - бел.авт.)

И кихаха дружно малките нослета, и далеч избяга болестта проклета. Пази се от нея, драги ми Смехурко!

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо