Мъката може да убива. Тя причинява т.нар. синдром на разбитото сърце, който отслабва сърдечния мускул и имунната система. При това страдание лекарите са безпомощни. Ако пациентът сам не се пребори с тъгата, изходът е фатален.

Класически случай на смърт от мъка е българската княгиня Мария-Луиза Бурбон-Пармска. Ревностна католичка, тя изживява тежко кръщенето на първородния си син Борис в православната вяра.

През 1891 г. княз Фердинанд тръгва из Европа да търси съпруга. След серия от срещи в България скланя да дойде най-голямата дъщеря на Пармския херцог Роберто. Той обаче отказва да даде ръката на Мария-Луиза заради чл. 38 в Търновската конституция. Според него наследникът на българския престол трябва да бъде кръстен в православната вяра. А благородникът иска да гали внучета католици.

“Стамболов се видя в чудо – пише историкът Стивън Констант. – От една страна, необходимостта от женитбата бе неотложна, но от друга страна, промяната на конституцията би го изложила на голяма опасност. Той добре разбираше, че рискува положението си, ако прокара такава мярка.”

Премиерът обгрижва династичните интереси. Налага волята си на Народното събрание и депутатите променят неудобния член. Годежът е обявен в замъка Шварцау, а сватбата е вдигната във вила “Пианоре” през 1893 г.

Вместо да благодари на Стефан Стамболов, булката се мръщи на празничната трапеза. Били му излезли циреи, установява тя: “А тез подозрителни цирки по врата му… Боже мой, каква гнусота!” Най-доволен от католическата развръзка е папа Лъв XIII. Той праща специална благословия за младоженците.

Като се ражда престолонаследникът, Фердинанд се обръща на 180 градуса. За да признае Русия короната му, решава да вкара Борис Търновски в православното лоно. В началото на 1896 г. князът отива при светия отец да измоли разрешение за миропомазването.

Папата категорично отказва. Тогава Фердинанд иска поне да му се спести позорът на анатемата. Божият наместник му обяснява: “Ако предадеш своя син Борис на схизмата, ipso facto (от самия факт) ще бъдеш отлъчен от вярата!”

Потресена, Мария-Луиза се опитва да приложи мълчалива съпротива, но съпругът й я изолира в странство. На 1 февруари 1896 г. в София пристига императорският пратеник граф Голенишчев-Кутузов. От Българската екзархия в Цариград идва екзарх Йосиф. Мирото е донесено от Кремъл в ковчеже от скъпоценни камъни.

На 2 февруари сутринта преди 120 г. улиците между двореца и съборния храм “Св. Неделя” са задръстени от народ. В 9,30 часа започва тържествен молебен. След час тук е и Фердинанд.

“По-късно – пише лондонският “Таймс” – министрите се отправиха към изхода на катедралата и се завърнаха заедно с княз Борис, носен на ръце от гувернантката си. Тя свали връхното му палто и широкополата бяла шапка и го сложи да седне на трона до олтара. Детето седеше спокойно в бялата си дрешка, обкичена с половин дузина отличия.”

С православното миро са помазани челото, ноздрите, ушите и гърдите на младенеца Борис. Майка му е омерзена от отстъпничеството от вярата на предците си. Три години се бори със синдрома на разбитото сърце. Умира на 30 януари 1899 г. от обикновена простуда, с която изтощената имунна система не може да се пребори.

Мария-Луиза е погребана в пловдивската католическа катедрала “Св. Лудвиг”.

(svetovnizagadki.com)