Проф. д-р Георги Близнашки

Един паметник на английския средновековен конституционализъм – Magna Carta Libertatum („Великата харта на свободите”) – продължава да предизвиква интереса и да възбужда въображението на поколения юристи, историци и обикновени хора. И това е така, защото през далечната 1215 г. по един ясен и недвусмислен начин се заявява волята на влиятелни обществени среди да се противопоставят срещу произвола на кралския абсолютизъм. За първи път в човешката история се утвърждава разбирането, че абсолютните владетели са отговорни за начина, по който упражняват своите суверенни правомощия. В резултат на противоборството между краля и неговите барони се стига до създаването на знаменитата Магна Харта, в която се формулират и установяват правни принципи, които са от значение не само за своето време, но и за последващите фази от развитието на конституционализма.

Magna Carta Libertatum, която сама по себе си има краткотрайно съществуване и не постига целите, преследвани с нейното създаване, ще остане не само в английския конституционализъм, но и в човешката история като символ на стремежа към свобода. А този стремеж надхвърля границите на държавите и пределите на исторически епохи.

„Великата харта на свободите” е създадена на 15 юни 1215 г.,

когато разбунтувалите се барони, рицари и духовници принуждават самозабравилия се владетел – крал Джон от династията на Плантадженетите – да положи своя печат под една харта, която ограничава властта на короната и гаранира правата на различните феодални съсловия в кралството. Кралските харти по дефиниция са едностранни волеизявления на владетеля, чрез които се правят дарения, гарантират се права и се предоставят едни или други привилегии. Magna Carta от 1215 г. обаче по своята природа е нещо по-различно, защото закрепва един феодален договор между краля и неговите барони, чрез които се ограничава смятаната дотогава за абсолютна по своя характер власт на владетеля.

Няма съмнение, че Магна Харта е продукт на благоприятно стечение на историческте обстоятелствата. Общественото недоволство зрее години наред, но чашата на търпението прелива тогава, когато след поредния провал на краля във Франция, той се завръща на 15 октомври 1214 г. в Англия и се опитва да събере финансови средства, като въвежда нова такса за освобождаване на рицарите от военна служба: откупът се покачва на три шилига – сума, която се възприема като изключително висока. При наличните обстоятелства се оказва, че единственият предел за данъчната тежест е степента на кралската алчност. Все повече нараства броят на бароните и рицарите, които не желаят да участват повече във военните походи на краля на континента. „На практика – пише проф. Николъс Винсънт – това е като стачка, предвещаваща буря”.

Северните барони вземат инициативата за организиране на съпротива срещу краля и неговата политика. През ноември бароните се събират, за да съгласуват позициите си, като полагат тържествена клетва на гроба на Св. Едмъндс за съвместни действия преди да се разделят, за да се подготвят за прибягване към оръжие, а на 5 май, събрани в Брекли, те осъшествяват тържествена феодална церемония по diffamatio, т.е. отказ от лоялност от страна васалите спрямо техния господар, за да могат да започнат война срещу него. Те заявяват, че „ще държат твърдо за свободата на църквата и на кралството”. Бароните излъчват за свой водач Робърт Фицуолтър, обявен от тях за „Маршал на армията на Бога и Светата църква”. Гражданите на Лондон отварят вратите на града за въоръжените въстаници, а техният кмет се нарежда в първите редици на бунта. Изоставен от своите барони, крал Джон е принуден да започне преговори, които продължават осем дни и приключват на 15 юни 1215 г на ливадите Рънимийд между замъка Уиндзор и Лондон.

Именно на тази дата кралският печат е поставен под една харта от 63 клаузи, изписани с 4000 думи на средновековен латински, която ще влезне в историта под названието Magna Carta Libertatum. Хартата трябва да се обнародва чрез разпращането на копия до всяка катедрала и манастир в страната, където да бъде пазена завинаги и „да бъде четена два пъти всяка година”. До наши дни са достигнали четири екземпляра от оригиналната Магна Харта, които се съхраняват в Британската библиотека и катедралите на Линкълн и Солсбъри. Изначалният текст е единен и непрекъснат, докато обичайното академично разграничаване и посочване на 63 клаузи е направено за първи път от Уилям Блекстоун през 1759 година.

За хората от 1215 г. Магна Харта е един изцяло и напълно прагматичен документ, ориентиран към предоляване на текущи злини и смекчаване на прекомерните феодални тегоби. Показателно е обстоятелството, че създателите на хартата не си губят времето с упражнения в областта на политическата теория. Никак не е случайно обстоятелството, че голяма част от документа се отнася до финансовите взаимоотношения между краля – като господар – и неговите барони – като подчинени. Разбунтувалите се барони и рицари се борят срещу кралския произвол, който засяга техните непосредствени интереси: като се започне с наследяването на земята и сключването на бракове, премине се подсъдността на делата и купуването на правосъдие, за да се стигне до чужденците, които получават най-престижните и доходни постове в управлението на държавните дела. Английските благородници настояват несправедливостите, на които са подложени, да бъдат поправени въз основа на начала, които те смятат за „разумни” и „обичайни”. Отделни феодални данъци и васални плащания в кралството не ще бъдат налагани занапред, освен „по всеобщо съгласие” (клауза 12), а тази разпоредба ще прерастне в по-късни времена във знаменитата формула: „Няма и не може да има данъчно облагане без политическо представителство”. В документа попадат и двете правни клаузи (39 и 40), които се разглеждат като гаранции за индивидуалната свобода срещу произвола на кралската власт. По-специално, едната клауза провъзгласява принципа на habeas corpus (клауза 39), докато другата осигурява равен достъп до съдилищата и забранява продажбата на правосъдие (клауза 40) . В друга клауза кралят обещава „да назначава за съдии, стражари, шерифи или пристави само такива лица, които познават правото на кралството и възнамеряват да го прилагат добре” (клауза 45). Особено внимание заслужава клаузата за „сигурност” (61), съгласно която се създава съвет от 25 барони, които се овластяват да налагат спазването на хартата, ако кралят се откаже от ангажимента си за нейното спазване и изпълнение. Така правото на съпротива срещу кралския произвол получава официално признание като средство за колективна принуда над краля, когато той не изпълнява поетите задължения. Няма съмнение, че хората от 1215 г. гледат на хартата като на средство за смекчаване на несгодите в техния собствен живот, а не като на крайъгълен камък в сградата на английската свобода. Показателно обстоятелството, че хартата се фокусира преди всичко върху правата на „свободните хора” (бароните и рицарите), а не отделя достатъчно внимание на крепостните селяни и останалите зависими категории от населението. Във всеки случай Магна Харта налага и утърждава разбирането, че дори абсолютните владетели трябва да се подчняват на законите и обичаите на страната, която управляват.

Значимостта на Магна Харта се определя от обстоятелството, че бароните и рицарите, събрани на Рънимийд, 

говорят и действат от името на цялата „общност на кралството”

Така се поставя в действие една динамика, при която властта на короната се уравновесява от „общността на кралството”, като тя най-напред включва само бароните и рицарите, по-късно – всички свободни и независими хора, а най-сетне – всички кралски поданици.

Така или иначе факт е обаче, че Магна Харта съдържа в себе си огромен еманципаторски потенциал. Така се ражда през следващите векове „митът” за Magna Carta Libertatum, тъй като текстът позволява интерпретация, даваща му качества, каквито хората от 1215 г. не са имали предвид при нейното създаване.

Към 17 септември 1215 г. крал Джон вече е обявил Магна Харта за правно невалидна, като се разпорежда земите на разбунтувалите се барони да бъдат конфискувани. Преди това бунтовниците вече са отказали да предадат Лондон под властта на краля. Действията на краля са подкрепени от папа Инокентий, който заклеймява хартата като „срамна и позорна”, наложена „насила” на краля, поради което тя е обявена за „нищожна и лишена от валидност завинаги”. Крехкият мир преминава в гражданска война.

„През 1215 г. Магна Харта – пише известният познавач на епохата проф. Джеймс Кларк Холт – е провал. Тя е 

ориентирана към постигане на мира, но предизвиква война

Тя претендира да провъзгласи обичайното право, а поражда несъгласия и спорове. Тя е правно валидна за не повече от три месеца, като дори през този период нейните разпоредби не са никога точно изпълнявани” .

Преждевременната смърт на крал Джон и наследяването на короната от малолетния му син под името Хенри III през 1216 г., който по онова време е едва на девет години, внасят обрат в хода на историята. Изправен пред заплахата да изгуби короната, предложена вече от бунтовниците на сина на френския крал Филип, младият Хенри III преиздава хартата още през 1216 г., макар и лишена от някои от най-радикалните й клаузи, а през следващата 1217 година тя е потвърдена отново под формата на мирен догдвор, сключен в Ламбет, с който се слага край на гражданската война. Именно тогава хартата получава названието Магна Харта.

Последното официално издание на Магна Харта е от 1300 г., като то е подпечатано с големия кралски печат. Оттук насетне хартата е „потвърждавана” повече от четиридесет пъти през следващите двеста години, като тези потвърждавания имат предимно ритуален характер и са свързани с обещания за спазване на нейните принципи.