Огнян Минчев*

Ако погледнем десетилетия назад, струва ми се ще се наложи да направим един доста горчив извод. Трудно до невъзможност е да управляваш България и да не направиш отстъпки и нелегитимни компромиси на руския контрол - великодържавен и олигархичен - върху страната ни. Твърди се, че условието Добрев и Първанов да върнат мандата на 4 февруари 1997 г. е било последващото синьо управление да уважи определени имунитети на руската олигархия и нейните български партньори от висшия милиционерски ешелон. Има основания да се смята, че този ешелон запази сериозни и ключови позиции в българския стопански и публичен живот през втората половина на 90-те години. През този период кабинетът на Костов продаде Нефтохим на Лукоил - и до ден днешен няма сериозни аргументи в полза на този избор.

Правителството на Сакскобургготски възроди проекта за АЕЦ Белене, замразен в началото на 90-те години. Разбира се - с избор на руски реактори. Дали доброволно, дали чрез "финансова" мотивация, дали под натиск - засега историята мълчи. Но самото завръщане на бившия цар в България като политически лидер бе организирано от същите кръгове, които повлияха за връщането на мандата при определени условия през февруари 1997-ма. Като президент Първанов направи уверена голяма крачка към подчиняване на България на кремълската стратегия за енергиен монопол -

и стратегически контрол - "големия шлем"

Може би все пак доброволно и ентусиазирано. Все пак бе лидер на партията, създадена през 1919 г. като българска секция на московския Коминтерн. 

В началото на управлението си Бойко Борисов отмени "големия шлем". Започна изследване на българския морски шелф за газови находища. Възникна и конфликт между него и финансовите кръгове около Сарая и КТБ, с които беше в активно сътрудничество. Но в началото на 2013 г. нещо се "обърка". Кремълските корпоративни лобисти си отмъстиха за проваления "голям шлем" като финансираха и организираха протестна вълна срещу високите сметки за електричество, които и трите доставчика едновременно удвоиха-утроиха за голям брой граждани. Борисов подаде оставка. През следващата година руските корпоративни босове - от Газпром и Атомстрой ходеха на "преговори" с изпълнителната власт направо в един добре познат хотел в Бояна... Южен поток отново тръгна с песен - като "морски газопровод", заобикалящ третия енергиен пакет на ЕС. Само че не мина номера... Кабинетът Орешарски подаде оставка...

Последваха нови два мандата на ГЕРБ. Б. Борисов явно бе научил урока си от януари-февруари 2013-та... Проектът Белене възкръсна. Фалиралата КТБ се покри с праха на времето. През България бе прокарано продължението на Турски поток - "Балкански поток", заменили проваления Южен поток... През 2016 г. ГЕРБ издигна кандидат за президент, с който улесни избирането на Решетниковия кандидат на поста...

За нас остава същия въпрос,

който си задаваме и за Костов, и за Сакскобургготски, и за Първанов-Станишев - доброволно ли бяха взимани решенията в полза на великодържавния интерес на Русия, или под силен натиск? С шантаж, или с някакви други "стимули"? Възможно ли е да управляваш България и да се противопоставиш на кремълския натиск? 

Днес безпомощно наблюдаваме как Румен Радев връчва третия мандат на БСП, очевидно с цел да изгори тази последна възможност за легитимно парламентарно управление и да запази едноличната си власт. Отново ли имаме натиск от Москва? Дали Радев работи под натиск, или по желание. Мисля, че той бе наместен като кандидат за президент през 2016 г. с предпоставката, че ще бъде убеден и дори ентусиазиран изпълнител на кремълските приоритети, който не се нуждае дори от натиск. Припомнете си с какъв патос от ден първи като президент искаше премахването на санкциите срещу Кремъл, наложени за анексията на Крим. Спомнете си какъв е Крим според Радев. Сигурно не сте забравили, че той с мрачна физиономия нарече поддръжниците на оръжейната помощ за Украйна "войнолюбци". В негово лице

Москва най-после се обзаведе с едноличен разпоредител със съдбините на България,

който ентусиазирано - без нужда от натиск - да изпълнява нейната воля и да защитава нейните интереси, независимо от това какви са интересите на България. 

Радев бе избиран два пъти, включително с гласовете на голяма част от демократичната, прозападната общност - с одобрението на нейните лидери. Затова върху бъдещето на България виси драматичната дилема - възможно ли е някой да управлява страната ни без да обслужва - волю или неволю - интересите на кремълската върхушка и нейната олигархия? Ще стане ли някога България отново независима страна, така както успя да извоюва своята независимост и достойнство след Освобождението и през първата половина на 20 век...? Днес този въпрос няма оптимистичен отговор.

* Текстът е публикуван на фейсбук страницата на автора, заглавието е на Faktor.bg.