Огнян Минчев*

Оставката на Христо Иванов от лидерския пост на Да България трябва да бъде отбелязана най-малко поради две причини. Първо, защото това е достойния начин за поемане на политическа отговорност след изборно поражение. България е населена с достатъчно дебелооки публични фигури, които не дължат никому нищо – нито при победа, нито при поражение. Второ, защото оценката за политическия път на Иванов – ако е справедлива и задълбочена – би била полезна за всеки човек, който иска да реализира определени идеи и определени принципни цели в българската политика. 

Пътят на Христо Иванов в политиката започна с една друга оставка – оставката му от позицията на правосъден министър през декември 2015 г. Той напусна второто правителство на ГЕРБ – в коалиция с Реформаторския блок – заради отказа на ГЕРБ и ДПС да подкрепят в парламента договорените промени в структурата на Висшия съдебен съвет. От този момент нататък правосъдната реформа – и особено промяната на законодателството, свързано с правосъдието – се превърна в ядро на присъствието на Иванов в политическия живот на България. Този негов личен приоритет се оказа както мощен двигател на политическата му кариера, така и твърде сурово ограничение на политическия му потенциал за по-широкоспектърна оценка на възможните стратегии за реформа в институциите.

Провалът на правосъдната реформа като част от споразумението за управление между ГЕРБ и Реформаторския блок задълбочи вътрешните конфликти между отделните партии на блока и доведе до поредна криза в политическото представителство на демократичната общност. Разцеплението на СДС след 2001 г.

създаде дълбока – структурна криза в представителството на демократичната общност

Събирането на разроилите се фракции се оказа принципно трудна задача, а съвкупният дял на „синьото” представителство намаля от значителното мнозинство в управлението от края на 90-те години до 10-12 на сто. Цикълът на политическо поведение на сините преминаваше през крехки обединения – Синя коалиция, Реформаторски блок – до конфликтен разпад и загуба на каквото и да е представителство в парламента.

Да България бе създадена в началото на 2017 г., но нейната дефиниция бе доста по-различна от опит за обединение на т.нар. „градска десница”. С течение на времето на българския граждански терен се бяха появили няколко нови поколения, чиито приоритети бяха твърде различни от твърдия антикомунизъм на демократичната общост през 90-те. 20-30 години след 1989-та основният политически разлом, формиращ новите прогресистки политики бе конфликта между олигархичната система на дълбока корупция и завладяна държава, и публично приетите правила на правова държава, дължими като институционално поведение от всяка страна – членка на ЕС и НАТО. Основателите на Да България тихо излязоха от наддаването между сините фракции кой е „по-десен” – като дясното бе символ на вярност към сините ценности и идентичност, а лявото – в най-добрия случай компромис с „комунистите”. Новата политическа общност

запази премерена аморфност по линията „ляво – дясно”

и се самоопредели като представителство на хората, които искат почтена държава, прозрачни институции и управление на закона. 

Да България се оказа успешен опит за обединяване – до известна степен – на хаотичното многообразие от фракции и визии в разпръснатата след Реформаторския блок демократична общност. Да управляваш партия на „градската десница” често пъти изисква особен талант и голямо усилие. Това са хора със самочувствие за принадлежност към обществения елит, повечето от които имат много ласкаво мнение за своите качества и своите потенциали. Те не се вписват лесно в каквото и да е колективно усилие, оспорват всеки опит за йерархия и запазват особено мнение при всеки опит за колективна мобилизация. Христо Иванов се оказа подходящ лидер за обединение на толкова разнолика политическа общност. Можеше да прави гъвкави компромиси и можеше да налага позиция по „заобиколен” начин. Това го превърна в противник на многообразни лични амбиции (да не забравяме, че бивши членове на ръководството на Да България са хора като Кирил Петков и баща му, съдията Методи Лалов и т.н.) но съхрани крехкото единство на тази партия в периоди на истински изпитания през последните седем години. 

Да България имаше особено място в протестите от 2020 г.

Самите протести избухнаха броени дни след „доплуването” с лодка на Христо Иванов до летния „сарай” на Доган в Росенец. Макар противниците на Иванов упорито да повтарят, че това е било „инсценировка”, акцията постави безпрецедентен фокус върху всевластието на Сарая в олигархичния контрол над „завладяната държава”, върху заобикалянето на всякакви закони в услуга на безконтролната олигархична власт. Протестите на Да България бяха обособени в единия ъгъл на площада, на който се бяха събрали различни хора, различни интереси и различни модели на протестно поведение. Позицията на Да България се отличаваше с принципност, ясно изразени приоритети и гражданско достойнство – нейните поддръжници не плюеха, не цапаха, не горяха слама, не хвърляха развалена риба...

В годините на хаотичен разпад на българската партийно-парламентарна система, през които се смениха 5-6 парламентарни мандата, влязоха и излязоха двуцифрен брой кресливи партийки и претенции. Да България – вече Демократична България, зае позицията на успешен посредник в обединяването на разноликата опозиция срещу статуквото. Христо Иванов бе основната фигура на това посредничество. В него се изгради и особения стил на неговото политическо поведение – никога да не е на „първия ред”, винаги да договаря и урежда нещата в неформален план, пестеливо и сдържано да излага позицията на партията и коалицията си. Този стил се разви дотам, че Иванов придоби навика публично да говори тихо, почти шепнешком, с формулировки, които целенасочено избягват риска от противопоставяне  - както на съюзници, така и на противници. Той напускаше този стил рядко – когато бе лично предизвикан от „деликатните” изказвания на своите опоненти...

Тази стилистика на гъвкаво и ненатрапчиво присъствие на посредник предостави на Иванов

незаменими ресурси за влияние и контрол върху драматично сложни отношения и коалиции

– вътре в Да България и ДБ, както и в отношенията с меко казано нелекия партньор ПП. Не се договаря лесно позиция с хора, които знаят и могат всичко, още от Харвард насам... Същевременно този фокус върху кулоарната посредническа политика доведе до известно обезличаване на позициите на Христо Иванов и неговите съпартийци в тази нелека политическа игра. На моменти публичното отсъствие на Иванов и липсата на публична позиция ставаха необясними. Това отсъствие отваряше удобни ниши на неговите противници да интерпретират позициите му в услуга на своите интереси. Квалифицираха го като безволев и лесно отстъпващ пред партньорите му. Обвиняваха го в съглашателство с ГЕРБ и изоставяне на категорични реформистки позиции и т.н. 

Основната дилема в лидерското присъствие на Христо Иванов бе необходимостта да се съвместява пълния спектър от политически позиции и цели с неговия свръхприоритет за правосъдна реформа и конституционна промяна. От една страна, този приоритет бе политическото лице на Да България, инструмент за обединяване на твърде различни хора и амбиции. От друга страна, една свръхфиксация винаги стеснява периметъра на стратегическо виждане – на предизвикателства и възможност, които трябва да бъдат осъзнати и оползотворени. Споделял съм личното си мнение, че основната цел на ППДБ в „сглобката” трябваше да бъде фокусирана върху практичните възможности за промяна в правосъдието и институционалната система, които

да съхранят възможността за водеща роля на реформистката коалиция

спрямо силите и интересите на статуквото. За тази цел, приобщаването на ДПС и Пеевски към едно квалифицирано мнозинство за конституционна промяна бе дълбоко погрешно. Преди всичко, управлението в рамките на една ос ППДБ – ГЕРБ щеше да бъде доста по-лесна задача предвид необходимостта на Борисов от лична и партийна релегитимация, която можеше да го накара да направи по-значими компромиси още в началото на съвместния процес на управление. 

Вместо това ППДБ подходиха „от горе надолу”, тръгнаха с приоритет за мащабна конституционна реформа, която изправи срещу тях в съвместното управление не само нуждаешия се от релегитимация Борисов, но мощната ос Борисов – Пеевски, която управляваше страната в продължение на дълги години преди протестите от 2020 г. В този формат силите се оказаха неравни. А резултатите от драматичния компромис – твърде скромни. Компромисните поправки в конституцията остават уязвими, а обвързващата им сила за властимащите – заобиколима. България не е правова държава в същинския смисъл на думата – тя е завладяна държава, в която заобикалянето на закона е правило, а не изключение. 

Със своята оставка Христо Иванов пое отговорност както за своите грешки и пропуски, така и за грешките на своите партньори в ППДБ. Той деликатно отбягна да спомене този факт. Но за да има смисъл от подобна оставка, отговорността трябва да намери своите истински носители. Българската демократична общност няма нужда от „козел отпущения”, а от ясна оценка на свършеното досега и ясна перспектива на стратегическо поведение. 

Моето впечатление – може и да е погрешно – е, че оставката на Христо Иванов не е резултат само на легитимно решение за поемане на отговорност в конкретната ситуация след последните избори. Мисля, че това е решение, узрявало в продължение на години. Ролята, която Иванов трябваше да играе, която си избра да играе, е пределно трудна политическа роля. Тя изисква много компромиси, разочарования и поражения, а възнаграждава с често недостатъчни победи и постижения. Тази роля е тежка не само в политически, но и в личен план. Тежестта на тази роля се обуславя и от факта, че лидерското присъствие на Христо Иванов има очевидни идейни, ценностни, принципни основи в една политическа среда, в която твърде много участници се интересуват само от парите и властта сами по себе си и за самите себе си. 

Затова оставката от лидерство и политическа позиция на Христо Иванов ще бъде загуба за българската политика като цяло. Имаме нужда от способни, интелигентни политици, които могат да постигат резултати мотивирани И от идеални цели. За съжаление на политическия пазар няма особено голямо предлагане на такива. Желая успех на Христо Иванов – с каквото и да има намерение да се заеме!

* Текстът е публикуван на фейсбук страницата на автора, заглавието е на Faktor.bg