Огнян Минчев, Фейсбук*

Решението на Тръмп да признае Йерусалим за столица на Израел не променя някакво статукво в самия свещен град и не внася промяна дори в политиката на федералното правителство на САЩ след 1995 г., от когато има отлагане на взетото от Конгреса решение за признаване на Йерусалим за столица с президентски указ на всеки шест месеца. Решението на Тръмп обаче има потенциал сериозно да навреди и да деградира посредническата позиция на САЩ като свръхсила, способна да инициира мирни преговори, макар, че не е в състояние да наложи мир. Един от големите проблеми на федералната политика на САЩ след 2001 г. беше отказът от упражняване на "мека сила" и посредническа власт в международната система и подмяната им с военна интервенция в Ирак, която постави Америка в ролята на страна в конфликт. Конфликт, в който американските, а и международните интереси изискват Вашингтон да бъде арбитър, посредник, застъпник за прилагане на международното право. След 2008 г. администрациите на Барак Обама се опитаха да се върнат - поне частично - към позицията на употреба на "мека сила", но този опит бе неуспешен. Идеологически погрешната стратегия за подкрепа на "Арабската пролет" и декларираният отказ от упражняване на военна сила на всяка цена допълнително редуцираха посредническия потенциал на САЩ.

Днес Доналд Тръмп открито се завръща към ролята на Америка като активна страна в многообразните конфликти на Близкия изток и това е много лоша новина за мира в региона, а и в света. Ако Америка се отказва от ролята си на властови арбитър в позицията на все още свръхвелика сила, то тя легитимира амбициите на алтернативни международни фактори в региона в две посоки.

Първо, Вашингтон отваря пространство за широка интернационализация на конфликтите в Близкия изток, допълнително въвличайки в тях най-мощните международни фактори - Русия, Китай. Ако Тръмп гради коалиция от Саудитска Арабия, Израел и неколцина други като опора на сунитската доминация в региона, Русия и Китай могат спокойно да подпомагат Иран, изграждащ "шиитска дъга" от Техеран до Бейрут за недопускане на сунитския радикализъм на север от тази ос. И Москва, и Пекин имат сериозни и нарастващи проблеми с ислямско-сунитския радикализъм на своя територия и в близките до нея региони.

Второ, де факто отказвайки се от уникалната роля на властен международен посредник, Вашингтон отваря пространство за алтернативни посредници. Москва постига значим успех в балансирането между Иран, кюрдското движение, Турция и Саудитска Арабия, при това засилвайки присъствието си в региона чрез контингента си и базите си в Сирия. Нарастването на геополитическите амбиции на Пекин със сигурност ще се реализира по подходящ начин в задълбочаващия се властови вакуум и фрагментация на Близкия изток.

Защо това е проблем? Защото това са сили, мотивирани от собствен великодържавен и/или неоимперски интерес. "Че каква е разликата с Pax Americana?", би попитал невъзмутим наблюдател. Разликата ТРЯБВАШЕ ДА БЪДЕ в една Америка, поела ролята на арбитър в практикуването на широк международен консенсус по ключовите ценности, принципи и проблеми на международния живот. Т.е. - в една Америка, упражняваща "умната власт" на свръхсила - арбитър на една регламентирана и обединена международна система. С интервенцията в Ирак Америка се отказа от тази роля де факто.

Последните актове на Доналд Тръмп - включително и по статута на Йерусалим - бележат отказ от посредническа роля на Америка и де юре. "Америка преди всичко" е лозунг за отказ на Вашингтон от тази уникална международна роля, която светът след Студената война бе предопределил за САЩ, и за изоставяне на международната система в хаоса на конкурентна борба на всяка цена, която още Томас Хобс бе определил като "война на всеки срещу всеки". Жалко!

*Заглавието е на Faktor.bg