Лъчезар Богданов, икономист*

- България и света

Има една ясна разделителна линия: според част от политическите партии отвореният за комуникации, пътуване, бизнес свят (и ЕС) са „шанс за успех“, за други – „пречка“ пред някакви мистични национални идеали. Едните предлагат решения, другите търсят оправдания. Първата група политици ни дава поне надежда (без никакви гаранции), че след поколение България ще прилича на Сингапур, Ирландия, Естония или Словакия – за втората група можем обаче да сме сигурни, че ще ни доближат до Северна Корея, Венецуела, Беларус или Зимбабве.

- Няма случайни неща

Дори общите и привидно кухи фрази носят информация. Лозунгите в програмите – за „бедност“, „корупция“, „бежанци“, „пенсии“, „образование“, „енергетика“ – показват какво партиите считат за важно, и съответно, за какво са склонни да харчат политически капитал (доверие). 

А също са и индикатор, своебразна „червена лампа“ за планирани от партийните лидери и/или олигархичните кръгове, свързани с тях, следизборни „инициативи“. В неясно формулирани визии често се маскират конкретни бизнес начинания - такива могат да са атомни централи, газопроводи, схеми за финансиране/субсидиране/кражба в полза на „местния бизнес“, тунели, стадиони, промени в управлението на здравната система или пък плащането за пътища. Изобщо, дълъг списък от добре пакетирани механизми за грабеж на данъкоплатеца.

Още няколко въпроса:

1. „Цел“ и „средство“: цел е желаното и мечтаното, крайният резултат; „средството“ са онези реформи и действия, които ще доведат до реализирането й. Цел може да е България да стане богата страна, или доходите да се повишат тройно за десет години; средствата са тези действия – промени в закони или решения на изпълнителната власт, които да доведат до икономически растеж.

2. Има ли връзка между целта и обещаните политики? Ако искаме по-висок икономически растеж, обещаната реформа какво точно прави – улеснява инвестициите ли, подобрява качеството на работната сила ли, ускорява трансфера на технологии ли?

3. Има ли обещани политики, маскирани като цели, и цели, маскирани като мерки? Казано с други думи, легитимна цел на гражданина-данъкоплатец е например „по-добро образование на децата в основното училище“ или „по-нисък риск от катастрофа на пътя“ – не „повече пари за училищата“ или „да купим нови коли на полицаите и да им увеличим порциона“. Абсурдно е също така като мярка за привличане на инвестиции да се посочва например „подоброяване на инвестиционния климат“ - това е едно и също, тавтология, не може да постигаш целта чрез постигане на целта.

4. „Затворен кръг“ на аргумента: „ще подобрим качеството на образованието, като инвестираме повече средства, които ще имаме, защото ще има по-висок растеж, а ще насърчим икономическия растеж с по-добре образована работна сила“. Демек, по-доброто образование е средство да постигнем целта „по-висок растеж“, а по-високият растеж и свързаните с това по-високи данъчни приходи са средство за постигане на целта „по-добро образование“. Все отнякъде трябва да се започне, иначе това е вярата в Барон Мюнхаузен.

5. Какво зависи и какво не зависи от държавата. Накратко, икономическият растеж, размерът на инвестициите или доходите не зависят (пряко) нито от парламента, нито от правителството. Размерът на данъците, минималната заплата, обезщетенията за безработица и т.н. обаче зависят.

6. Икономическата политика е, просто казано, промяна в правилата, взимане на пари, даване на пари, или комбинация от посочените. Държавата забранява или регулира как точно да се извършват определени действия на пазара, облага с данъци и такси и след това харчи за определен набор от неща. Нищо сложно няма – обещанията на партиите трябва да могат да се сведат до списък от мерки за забрани, ограничения, данъци и такси и план-сметка на обещаните разходи. Останалото са празни приказки.

7. „Обещания“ или „прогноза“. Когато партия говори за размер на данък или минималната заплата в платформата си, това е „обещание“ – то може да бъде или да не бъде изпълнено изцяло според волята на управляващите. Когато партията говори за общо ниво на доходите, ръст на чуждестранните туристи или новосъздадени работни места в частния сектор, това е или крайна цел, или просто „прогноза“.

8. Инерция или резултат от промяна в политиката? Голяма част от обещанията са всъщност прогнози за бъдещи явления, които ще се случат независимо от политиката. Както политиците нямат особена заслуга за изгрева на слънцето, така нямат и за „инерцията“ в икономическите процеси, движени от частния сектор. Иначе речено, ако не ни удари някаква глобална криза, не стане природно бедствие или не дойде на власт някой безобразен социалист а-ла Уго Чавес или Роберт Мугабе, икономиката вероятно ще продължи да се развива по същия тренд последните 2-3 години. Например за 2017 г. ръст на средната заплата с 6-8% ще има и ако вкупом парламент и министерски съвет заминат на почивка на топлите морета. Промяна в политиката, и „успех“, би било ако например партия обещае, и посочи как ще го постигне, например тройно по-висок икономически ръст от досегашния, или удвояване на потока чужди инвестиции, и така нататък.

9. Ако-то: обещание под условие. Например от типа „ако имаме висок икономически растеж и много инвестиции, ще имаме пари да вдигнем заплати/пенсиите“, или „ако се преборим с мафията и спрем контрабандата и злоупотребата с публичните разходи, ще вдигнем заплати/пенсии“, и така нататък. Трудните въпроси са обаче как да се постигне необходимото условие, което ще позволи евентуалното благополучие – а именно, борбата с мафията, злоупотребите и т.н.

10. Получаваш сега, плащаш после. Любим политически похват е междугенерационният трансфер на благини и привилегии. Обещай ползите веднага, ще плащат тези след 10 или 30 години. Държавният дълг е очебийният пример, но същото важи за всякакви гилдийни привилегии като ранно пенсиониране, инфраструктурни проекти или дългосрочни договори за изкупуване на електроенергия. 

*Текстът е публикуван от фейсбук