Васил Славов*

Няма да тръгвам още, Ангеле, 
дето ме викаш,
огъна се времето, отвън оградата падна.
Вземи си и комките, и свещите,
питата; 
уж топло държиш, а в дома ти все хладно.
Чакам аз, Ангеле,
на тебе ще кажа,
да слезе богиня една, да дойде при мене,
да седнем с нея двамата,
съня да познаем,
да докосна душата ѝ, тя на ръце да ме вземе.
И сетне да хукнем –
жребчета в любовните ниви,
да зобя от вятъра като лудо животно,
да хвърча и да пърхам,
в небето да цвиля,
да се смея високо, да не съм вече самотен.
И да ми каже тя, Ангеле, 
колко остава,
живота къде е и защо деня се загуби,
да погали тревите ми,
без глас да запее
и да чаткат от обич, лудо, моите зъби.
Чакам аз, Ангеле,
искам да знаеш,
момичето мое, което зад клепачите тича
и вдига се с вятъра,
и духа ми тревожи,
докоснем ли сенки, към сумрака политаме.
Пък ако някога паднем,
ще паднем в звездите,
сред тяхната вечна, бляскаво-бликнала яма.
И пак ще търся,
ще търся очите ѝ,
дори, Ангеле, когато вече ме няма.

*Васил Славов е роден в София. Завършва английска филология в СУ „Климент Охридски“. През 1989 г. издава първата си поетична книга „Спомен за Потоп“. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература. Автор на няколко сборника с поезия и белетристични книги. Носител на национални награди за поезия. Последната му книга „Ням“ е номинирна в конкурс за поезия „Христо Фотев“ през 2022г.