В учебниците по литература биографичната бележка за него беше кратка, а накрая пишеше, че поетът умира ненавършил 30 през 1959 г. Под сурдинка се говореше, че всъщност се е самоубил, но в годините на комунизма звучеше абсурдно властта да признае, че поетите се самоубиват.

В нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. Пеньо Пенев е сам в стая 118 на хотел "Москва" в Димитровград. Депресията го смазва.
Жаждата за смърт надделява над желанието за живот. Съдбоносното решение е взето. Поетът изпива голямо количество веронал. (Сънотворно и успокоително лекарство, производно на барбитуровата киселина).
После сяда и написва предсмъртните писма.
Имало още едно писмо до журналиста Асен Станоев. В него Пеньо Пенев пише за тъжните дни и нощи, за пропилените дни, за пиянството... Писмото е унищожено по невнимание.
Докато смъртта пълзи по вените на Пеньо, той намира сили да стане и да отиде пред картината "В. В. Маяковски в мастерской РОСТА", репродукция от Ст. Викторов. Чупи стъклото и оцапва с кръвта си лика на Маяковски. Целува поета, когото смята за свой учител, и написва върху цветната репродукция:
"Сбогом!
Идвам при тебе, мой бог.
Аз."
Митко Иванов, главен редактор на в. "Димитровградска правда", най-добрият приятел на Пеньо Пенев, първи открива падналото му на пода тяло около 8 часа. На малката хотелска масичка грижливо са подредени предсмъртните писма и бележки.
До дясната ръка на поета е паднал бележникът му. Още се долавя слаб пулс. Митко вика линейка и тя идва до десетина минути. Д-р Попова прави инжекция на поета. Събралите се хора качват носилката с тялото му в колата.
Безценно свидетелство за последните часове и смъртта на Пеньо Пенев е оставил районният прокурор на Димитровград Младен Илков, вече покойник.
Във в. "Антени" от 25 май 1994 г. той пише: " На нощната масичка се намираха 6 празни опаковки от лекарството веронал, бележник и молив, празна бутилка от ракия.
Особен интерес представляваше съдържанието на бележника. На първа страница най-отгоре беше написано:

"Епитафия за мене"
Скръбно тук недей присяда,
сълзите остави за друг.
Не плачи!... Попей си тук, -
тъй мъртвецът заповяда.
Аз, Пеньо."

И по-надолу:
"Добре, че има детство, което да твърди, че хората не се раждат зли на този свят. В живота правех зигзаги, та нали и морският бряг е на зигзаг."
Още по-надолу:
"За него никой не миля,
не намери нийде покой
от чужди рани той боля,
умря от чужди рани той."

И накрая:
"Ех, ако бях поживял още 5 години поне, щях да напиша много стихове, половината от които най-хубавото в нашата поезия, ех, ако бях..."
По-нататък не се разчита..."

Това са последните редове, написани от ръката на Пеньо Пенев. Смъртта вече го е стиснала в прегръдките си.
(Откъс от "Защо се самоубиват поетите?", Пенчо Ковачев)