Да забравяме великите си синове е трайна черта от психологията на българското племе. Днес се навършват 100 години от рождението на най-големия световен бас от втората половина на XX век – Борис Христов, а София и България мълчат за юбилея унесени в амбиции за власт чрез европейски избори. Всъщност с таланта и творческото си присъствие Борис Христов беше присъединил България към ценностите на Стария континент половин век преди официалното ни приемане в ЕС и въпреки безчинствата на комунизмъ.

Борис Христов е роден на 18 май 1914 г. в Пловдив, в семейството на македонския българин Кирил Совичанов, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и на Илинденската организация. Още от дете Христов демонстрира много добри гласови възможности в хора на катедралата „Св. Александър Невски“ в София. От 1930 започва да пее в софийския хор „Гусла“, на който след 1940 става солист. Две години след това, през май 1942 получава стипендия от правителството на Царство България (с личното участие и подкрепа от страна на Цар Борис III), Борис Христов заминава на обучение и специализация в Милано, Италия, при Рикардо Страчари (1875-1955), известен баритон от началото на XX век.

От „Гусла” започва певческата кариера на великия българин, покорил по-късно всички световни музикални сцени. Освен гениален бас, Борис Христов ще остане в историята на България и като пример за патриотизъм и родолюбие. Комунистическият преврат на 9-ти септември 1944 г. заварва оперната легенда в Италия, като ученик на Рикардо Страчари. Това слага отпечатък на биографията му и години наред не може да се върне в родината си. Отношенията на Борис Христов с комунистическото правителство остават напрегнати и на моменти направо враждебни. На великия бас е отказвана дори входна виза за да присъства на погребението на баща си.

След 25 г. изгнание, през 1967 оперната легенда за пръв път от 1942 се връща в България за погребението на майка си.

През 1968 г. композитор от Македония - СФРЮ, му изпраща писмо, с което го уведомява за написана от него опера "Самуил", като пита Борис Христов дали би се съгласил да му изпрати партитурата на операта за преценка и евентуално одобрение и да отговори, готов ли е да пее на премиерата, която ще се състои в открития театър на Скопското кале. Композиторът уверява Борис Христов, че е осигурил за неговото участие хонорар по най-високите размери, каквито певецът получава на западните сцени. Борис Христов проявява професионален интерес към операта на младия автор и иска от него да му изпрати либретото и нотния материал. От него разбира, че Самуил е титулуван като македонски княз, а останалият персонаж са дейци от някаква македонска нация. Борис Христов отказва участие със следното писмо:

Господин Македонски,

Получих програмата на "ВАШИЯ" Цар Самуил за скопската сцена. Защо ми я изпратихте обаче не можах да разбера, като Вие знаете отдавно моето мнение, което е мнение и на всеки българин.

Тягостно впечатление ми направи предговорът на Д. Ташковски, който е пълен с нелепи съждения и с изопачавания на исторически истини, които не могат да направят впечатление дори на невежи хора.

Вие знаете, че моят род произхожда от този край на България, в който Вий живеете и който се нарича Македония, която е била и ще бъде център на най-здравия български национален дух, така като цар Самуил е бил и ще остане в световната история цар Болгарский. Желая Вам и на Вашето семейство Честита нова година.

12 януари 1969 г. Борис Христов, завършва с патриотизъм писмото на оперния певец.

През 1970 участията на Христов все повече намаляват. Приключва кариерата си с концерт в Българската академия в Рим на 22 юни 1986. Умира в Рим на 28 юни 1993, но тялото му е пренесено за поклонение в катедралата „Св. Александър Невски”, а тялото му е положено в софийските гробища.