Николай Василев*

На 30 октомври 1912 година, по време на Балканската война войските на 1-а и 3-а Българска армия излизат пред Чаталджанската позиция. Точно 106 години по-късно, точно на това място турският президент Реджеп Таййб Ердоган, в компанията на българския премиер откри новия терминал на Истанбул, който се предвижда да стане най-големият в света! Не знаем дали това историческо съвпадение е минало през ума на двамата държавни лидери.

А трябва да помним, че в началото на 20 век България не успява интелигентно да увековечи постиженията на огромната енергия на Възраждането, които позволяват на българите от етническа общност без ясен исторически спомен, да се конституират като нация, да изградят държава и да стигнат до стените на Цариград. 

Но след Лондонския договор за мир от май 1913 година, който осигурява на България граница по линията Енос-Мидия и толкова безспорен излаз на Егейско море, че страната ни трябва да преживее не една, а две национални катастрофи, за да го изгуби, българският елит прави серия от грешни решения! В крайна сметка те водят до катастрофи, които намаляват геополитическата стойност на България и тя става лесна жертва на Сталин през 1944. Още по-лошо. За дълъг период демократичните идеали на Възраждането са частично делегитимирани в очите на немалка част от народа, която ги свързва с катастрофите. Тоталитарната комунистическа идеология, подсилена от дълбоко вкорененото русофилство за дълго трови съзнанието на значителна част от населението. Разделението на нацията е факт и до ден днешен, а историческият спор е до голяма степен несъстоятелен.

Според „левите“ Съветската окупация от 1944 година спасила България от поредната национална катастрофа. Много от „десните“ осъзнават, че Съветската окупация е най-страшната катастеофа сполетяла българския народ, но те отказват да приемат, че тя е можело да бъде избегната, ако през 1913, 1915 и 1941 година българският елит бе взел други, по-интелигентни решения и най-вече, ако се беше утвърдил като стратегически съюзник на "морските демокрации". 

За „левите“, партиите и политиците, които през 1913, 1915 и 1941 година са предлагали по-далновидни решения, са някакви маргинали, без особено значение в „титаничния“ сблъсък между комунистите и русофилите, от една страна, и „реакцията“ и „фашистите“ - от друга. За „десните“ тези партии са „предатели“, едва ли не близки до комунистите. Според тях Съветската окупация не е последица от тях катастрофите, а е някак кармично предопределена!

Днес, когато над хоризонта на Европа отново се надигат тъмни облаци, България е длъжна да направи каквото може, за да възкреси възрожденския идеал, но поучена от грешките никога повече да не ги повтаря.

След разпада на Съветския съюз и Югославия, мнозинството от потомците на възрожденските българи живеят като мнозинства в две суверенни държави - Република България и Република (Северна) Македония. България е член на ЕС и НАТО, а Македония има реален шанс да се присъедини към тях. 

Отново стана възможно България да се утвърди като основна опора на Запада, най-вече на „морските демокрации“ на Балканите. Историята е трябвало да ни поучи, че опитите да омилостивим източните империи винаги е завършвало с катастрофа. И дума не може да става за това България да търси самоцелна конфронтация с Русия, или с Турция. Но е от жизнен интерес заедно с останалите балкански страни да работим за ограничаването на влиянието на Москва и Анкара в целия регион! Това е фундаментът, на който можем да изградим модерна форма на националния ни идеал.

От изключително значение е формирането на „специални“ отношения между България и Македония, базирани на признатото ни общо наследство. Това никак няма да е лесно. Съвременната идентичност на македонците беше утвърдена на база на отричането на българските корени и омраза към България. Но то стана възможно не само заради безпрецедентното насилие налагано край Вардара, но и заради това, че докато България деградираше и дегенерираше в Съветската зона, Тито извади Македония отвъд желязната завеса! Днес България трябва да води сана и непоколебима политика на отстояване на историческата истина. Но това ще са празни заклинания, ако България не се утвърди като "престижна държава от западен тип".

Усилията за установяване на "специални отношения" с Македония не е „живеене в миналото“, а стратегическа необходимост и фундаментално изискване за формиране на по-добро бъдеще. България никога не трябва да казва на македонците, че Македония е българска, но трябва упорито да им доказва, че България е и тяхна! Тъй като всички македонци са потомци на български граждани, или на членове на Българската екзархия (каквито не са повечето македонски албанци), всеки македонец, който приеме, че е сънаследик на българското културно наследство трябва да има право да получи българско гражданство, без да е рекетиран от „паспортната мафия“. От това не следва да очакваме македонците да се признаят за българи! Да не забравяме, че македонците не произхождат от нас, а от българския народ, такъв какъвто е бил преди 100 години! Достатъчно е да им помогнем да изградят нов инклузивен македонски "идентитет", който не отрича безспорния факт, че огромната част от техните предци са били българи!
Формирането на тези „специални“ отношения – подобни на отношенията между Гърция и Кипър, или Румъния и Молдова, не трябва да е насочено срещу интересите на никоя друга балканска държава. Напротив – най-вече с Румъния и с Гърция трябва да изграждаме най-близко съюзничество, за възпиране на „набези от Степите“, или „завоевания откъм Мала Азия“, които периодично са се стоварвали на Балканите!

Сувереният излаз на България на Егейско море е от фундаментално значение. Той прави страната ни непрежалима за „морските сили“. Но ние не можем да го постигнем с искания за отстъпки, или с позоваване на права по Ньойския договор. Трябва да признаем, че сме го изгубили заради собствените си грешки. През 1913 година Гърците предлагат границата да мине в околностите на Солун, на което ние отвръщаме с атака! Но ако се утвърдим като силна и добре подредена държава, на която те могат да разчитат, че ще преследва своя осъзнат интерес, а няма да се поддава на влияния от Москва, или Анкара, ще можем да договорим суверенно пристанище на Егейско море, като предоставим на Гърция същото на Черно море. Там гръцката цивилизация е присъствала от хилядолетия. При изграждането на Западен вариант на модерен „Път на коприната“ през Грузия, Азербайджан и Казахстан до Китай, значението на Черно море ще нарасне значително! Логично е Гърция да доведе своята „Вия Игнатия“ до "Понта". А ние да си имаме собствено пристанище (и терминал за втечнен газ) на Егейско море. Ако това стане факт, всяко българско правителство ще разглежда северна Гърция не като преграда пред Егея, а като ценен рубеж срещу евентуални югоизточни посегателства!

През първата половина на 20 век „баламски“ проиграхме историческите си шансове. Ако не си направим нужните изводи, може да проиграем и шансовете, които се появиха след рухването на Съветския съюз и Югославия!

*Николай Василев е политически емигрант(1981-1990 г.), политолог, автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение".

Статията е публикувана на страницата му във Фейсбук.