​140 години от смъртта на Гина Кунчева – майката на Апостола на свободата

Българската памет сочи, че около 10 януари 1878 г. Гина Кунчева - майката на Апостола на българската свобода Васил Левски, напуска земния свят.

Днес твърдят, че нейния гроб се намира в двора на храма „Св. Николай” в град Карлово. Официалната историческа памет не говори почти нищо за последните й дни, освен че сърдечни проблеми са причина за кончината й. Краеведи, изследвали живота и делото на Апостола, са събрали доста зловещи факти за съдбата на неговия род.

След смъртта на съпруга си Иван Кунчев около 1851 г. Гина Кунчева, жена с твърд характер, дава на децата си най-доброто възпитание и образование според възможностите си. Преживява смъртта на 3 от децата си - Мария, Христо и Васил. След инцидента в Сопот на 19 юни 1869 г., където местен човек познава в палтото на Левски своето, грабва го и после намира в него бунтовнически документи, Гина е разпитвана брутално от карловския мюдюрин. По негово нареждане е пускана в кладенеца на Иван Фурнаджиев, за да каже къде се крие синът й. По-късно при молбата си до Найден Геров за настаняване на служба синът ѝ Петър пише доста неясното "Майка ми като се давила... само е останала сестра ми с четири момичета". В последните си години се премества да живее при дъщеря си, където дочаква и Освобождението.

На близките на Апостола обаче българската свобода не донася нищо добро. Те продължават живота си забравени и унизени. Сестра му Яна остава вдовица и само гледа четирите си деца и брат му Петър. Преживял разгрома на Ботевата чета, изгнание в Диарбекир, водач на българското опълчение при боевете на Шипка се опитва да оцелее в „свободна“ България, едва остава жив с три тежки рани и ампутиран крак. Яна ходи и работи на богатите карловски чорбаджии, а сакатият й брат не може да си намери работа и се прехранва с просия. Гина Кунчева не може да се помири с тъжната съдба на децата си и избира самоубийството. Три години по-късно през 1881 г. Петър Кунчев умира от туберкулозно заболяване, оставайки просяк до края на живота си в бленуваната от него свободна България.

Тези истории може би не са съвсем пълни и точни, въпреки това звучат правдоподобно, защото поразително съвпада с драмата на семейството на Христо Ботев и с нашата народопсихология – да предаваме и забравяме най-свидните си синове. Но независимо каква от истината, сега ни е останал дългът - на всеки 10 януари да почитаме поне с думи Българката, родила Апостола, заговорил пръв за национално самосъзнание, свобода, равенство, зачитане на всички религии и етноси, държава на хората, без цар и господар.