Георги Рупчев

Врязан в зрелия здрач, на перона съзрях: непозната

под фенера, по никое време, а мястото - ничие.

Бе часовникът спрял и отдавна немит циферблата,

сякаш всичко да скрие от нас, нас да скрие от всичко.

Беше мургав и грапав градец, гласовете тъмнееха

и накрая, под хълмове сводести, вече се свършваха.

Колко дълго - не помня, вървял съм, повлечен от нея,

и пред нас се изправи пияна, паянтова къщата.

Две наточени ножчета, ние скришом забихме се вътре,

сякаш още на стълбите чака с каиша баща й.

Сякаш всичко се сви - бях попаднал в самото предсърдие

на животеца чужд, а къде да избягам - не знаех.

- Влез - тя рече. - Душата сиротна и с малко е сита.

Ако никой не дойде, кукува си с мен в прахоляка. -

Сетне стопли вода и сама ме изми, поприглади косите ми

и в сапунена пяна и пара на пода се свлякохме.

С дъх и тяло съсичах живота - и своя, и нейния,

с вик го пращах дълбоко у нея - дано там остане,

а след малко отново се блъскаха двете ни сенки

о стената дебела, огрени от два реотана.

Пред очите на мрака, пред двата му ириса огнени,

канче кисело вино изпих, та дано се съвзема,

но изду се нощта и в гърдите ме блъсна, подгони ме

и досущ като гущер на припек се гънеше времето.

Не умрях, а пък толкова пъти умирах тогава,

изпотъпкан от дивия сън, задушен с блатни газове.

Късно беше да помня - стоях до стената изправен,

как да мина оттам, тази тинеста нощ да изгазя?

Аз не исках,

не искам да бъда заплашван, преследван, раняван,

принуждаван, отвличан, не искам да бъда убиван.

Да умирам е късно, щом всичко било е наяве.

Да забравям е страшно, пред всичко, което е още небивало.