Николай Лилиев

Всред есенното запустение
                    пред вас съм пак, о дървеса!
                    Аз нося вашето смирение
                    и тъмните ви небеса.

                 Като бездомните ви листи,
                    угасвам тъжен и самин,
                    и мойте блянове са чисти,
                    и мойте сълзи са рубин.

                 Разбирам глухата ви песен,
                    и вашия безимен плач,
                    и в мене лъха морна песен,
                    и в мене пада скръбен здрач.

                 По моите безлистни клони
                    не тегне грозд, не тегне плод,
                    и моята въздишка гони
                    слънца в незнаен небосвод.

                 И моите мечти бездомни
                    ридаят в ледните мъгли
                    и мойто минало не помни
                    лъка на влюбени стрели.

                 И пия мълком аз забвение
                    от всяка бликнала роса.
                    Всред есенното запустение
                    аз пак съм ваш, о дървеса!