„Отворихме вратите на ада“: сръбски историк с унищожителна оценка за Милошевич

Докато не погледнем истината в очите и не се изправим пред собствената си отговорност, докато в Сърбия, в Хърватия и в Босна се използва една и съща реторика и логика – макар и с различен знак, докато бягаме от отговорността, очаквайки „другата страна“ да признае своите престъпления, няма да излезем от блатото, в което се намираме още от 90-те години на миналия век, смята историкът Милан Стив Протич.

От хърватска страна операция „Буря“ се празнува, от сръбска се тъжи – и така година след година, десетилетие след десетилетие, отбелязва историкът.

„Честно казано, хърватите имат какво да празнуват. Те излязоха от всичко това с резултат, който са искали и който, исторически погледнато, им принадлежи. Мръсните неща се случваха и от двете страни, това е войната. Няма чисти войни, няма войни като от партизанските филми. Войните са античовешко явление. Никой не може да излезе от тях с чисти ръце и чиста съвест“, посочва той.

Политиката, водена от Слободан Милошевич, завърши с катастрофа за сърбите, припомня Протич.

„И сега това се отбелязва пореден път, ту в Белград, ту в Мърконич Град, с цялата тази фалшива патетика, с тези крокодилски сълзи. Разбира се, че тази емоция е фалшива. Пука им на тях за хората, които са пострадали. Ако им беше пукало, щяха да водят друга политика още тогава или щяха да ѝ се противопоставят. Но тъй като днешната власт е пряк наследник на тогавашната власт, тя и оправдава, и подкрепя всичко, което властта на Милошевич е правила, ясно ви е за какво става въпрос. И всички те бяха на власт, когато тези нещастни колони на прогонени сърби идваха тук“, заявява той.

Задавайки въпроса кой „пусна по вода“ сърбите в Хърватия, след като предварително ги е нахъсал, въоръжил, подтикнал и окуражил, Протич коментира и липсата на правен епилог повече от три десетилетия след като 200 000 души губят всичко, а мнозина и живота си. На въпроса как вижда това, той отвръща с въпроса дали войната завършва в съда.

„Победителят винаги е налагал своето правно решение. Войната не се решава пред съда, войната се решава на бойното поле. Там сте загубили, а междувременно сте направили и грехове. Това, че и другите са сгрешили – това си е за тяхна сметка. Злото на другия не може да бъде оправдание за злото, сторено от наша страна“, подчертава той.

Преосмислянето на това, което самите ние сме извършили, е нещото, което липсва на нашия народ, смята историкът.

„Ние никога не намерихме куража, разума или волята да погледнем реалистично и трезво на 90-те години – на отговорността, на политиката, на последиците. И да си признаем колко пагубна е била тази политика. Нейните последици ги търпим и днес“, посочва той, допълвайки, че тази дебат ще трябва да бъде отворен, ако обществото иска да се насочи към бъдещето.

„Ако искаме да излезем от това блато, ще трябва. Трябваше да стане отдавна, но не го направихме – поради слабост, бих казал, поради отчаяние, поради усещане за поражение. Разбира се, че ще се залага на тази карта. И с един така ранен народ, какъвто станахме тогава, е лесно да се манипулира“, казва той, отбелязвайки, че тази манипулация продължава и до днес.

„И когато се бият в сръбските гърди и се закълнат, че Косово „вечно“ ще бъде сръбско, а знаят истината. И когато фалшифицират сръбското минало – било то за да отрекат сръбската идентичност, било то за да я възвеличават – те го правят в собствен интерес“, посочва Протич.

Трагедията, изтъква историкът, е можело да бъде избегната.

„Беше ясно, че югославските народи повече не искат да живеят заедно. Никой никого не може насила да задържи там, където този някой не иска да бъде. Защо доскорошните ни братя пожелахa да излязат от Югославия? Това е въпрос и за тях, и за историците. В момента, в който някой избра да опита да предотврати това с война, се отвориха вратите на ада“, твърди Протич.

Решението е можело да бъде мирен, братски, приятелски разход, а днес, за да се затворят „вратите на ада“, всеки от народите трябва да погледне себе си в огледалото, а не „през плета“ какво му е сторил другият.

„Не да живее с уверението, че всичко правено в негово име е било „правилно“ и „чисто“, а всичко правено от другите – „мръсно“ и „зле“. Това е доказателство, че никой от тези народи не е съзрял. И че и до днес се храни с този вид инфантилност. А тази инфантилност често носи немислими ужаси“, казва историкът.

Протич отбелязва, че същата реторика, аргументация и отказ да се види другата страна се използват в Хърватия, Босна и Сърбия, само с различен знак.

„Аз избягвам да говоря за другите, това трябва да им го каже някой техен. Затова апелирам да погледнем себе си в огледалото. Човекът се изправя пред своята отговорност – а също и народът – независимо от другия. Това изправяне не е взаимно обусловено. Но когато то се обуславя, и при тях, и при нас, това всъщност е опит за избягване на отговорността“, заявява той.

Прогонените хора са били монета за размяна на властта в Белград и не е имало реално желание да им се помогне, смята Протич.

„Всичко отхвърляха, което можеше да доведе до компромисно решение – и опита на Рашкович с Бойковец, и планът Z4, и мнението на арбитражната комисия на Робер Бадентер – всичко това Белград го отхвърляше. И накрая остави тези хора на произвола на съдбата, неохранявани, да преживеят такава жалка съдба“, казва историкът.

И след 30 години, отбелязва той, пари за Експо, Белград на вода и „лудории на всякакви фронтове“ се намират, но за бежанците – не. Той припомня също, че е било направено всичко възможно, за да се прикрие тяхното пристигане в Сърбия, защото „как да оправдаеш факта, че в „оная“ Република Сръбска Крайна хърватската армия заличи всичко за четири дни?“.

Поставяйки въпроса дали така се тъжи за жертвите – чрез организиране на масови тържества и пиянстване – Протич дава за пример отбелязването в Мърконич Град: „Нима така тъжат сърбите? Нима така правят сърбите?“.

Според него всичко тук е злоупотреба и нищо не е искрено.

„Да пукне душата им за тези пострадали, хич не им пука. За това колко момчета са загинали под тяхно командване в Република Сръбска... Пет пари не дават за тези нещастни бежанци от Хърватия, освен за онези, които са се присламчили към тях и са намерили начин да постигат определени интереси в Сърбия“, заявява той.

По отношение на панихидата в църквата „Свети Марко“, където сред онези, които са говорили за „Буря“ и страданието на сърбите, са се озовали и представители на паравоенното формирование „Червени барети“, Протич казва, че това говори само по себе си.

„Първо, на панихида не се говори. Къде се е чуло в църква да се държат речи? Проповедта се държи от свещеник, но в църквата се ходи на богослужение – а не с микрофон, че да морализаторстват. А отгоре на всичко идват и „Червените барети“. Но това е докъде сме я докарали. Знаем кои са те, какво са правили и за какво носят отговорност. Основните ни критерии и мерки се разстроиха. Както каза някой преди няколко дни – ние всъщност сме тежко боледували като народ“, посочва той.

Изказването на патриарх Порфирий в Мърконич Град Протич определя като изненадващо добро.

„Посланията му бяха добри, при условие че това, което е казал, е искрено и го мисли. Това е посланието, което чакаме от десетилетия. Но посланието е едно, а делата, които трябва да последват тези послания и изречени думи – това все още не сме го доживели нито от сръбския патриарх, нито от Сръбската православна църква, нито пък от другите компетентни институции в Сърбия“, коментира историкът.

Протич отбелязва, че поведението на Сръбската православна църква през последните години опровергава думите, изречени от патриарха.

„И държанието му, откакто седна на трона на Свети Сава, не отговаря на днешните му думи. Да се надяваме, че е преживял просветление като Свети Павел, чиито думи цитира днес“, каза още той./ БГНЕС