Едвин Сугарев

На 28 октомври от 18 часа в Литературния клуб на Столична библиотека ще се състои премиерата за София на петия том от поредицата „Великите европейци“ на Пламен Асенов. Ще бъде премиера In memoriam, тъй като Пламен вече не е сред нас. Но тъй като самата книга  възкресява пред нас паметта за Европа като духовен континент – и за хората, които изградиха фундамента на европейската цивилизация, към която принадлежим, това е добър повод и ние да възкресим паметта за Пламен Асенов – за неговия вечно търсещ, непримирим и неприспособим дух – и за щедростта, с която споделяше с нас историите на онези фигури, благодарение на които днес принадлежим към едно общо пространство.

Пространството на демокрацията, достойнството и свободата

Има едно правило, което важи за всеки от стотиците негови герои: паметта за човека се изгражда от неговите дела, зависи от тяхната трайност и устойчивост във времето. Така е и с Пламен – паметта за него е съхранена именно в тези пет тома, които успя да напише приживе. Те можеха да бъдат и десет, ако смъртта не беше изпитала особена ревност по отношение на неговия градеж. Казвам ревност – и трябва да поясня защо. Защото „Великите европейци“ е проект, който създава усещане за трайност в съзнанието на тези, които прочетат неговите текстове. Нещо повече от трайност дори – отваря процеп към вечността; към онова, което остава след нас и не може да бъде разградено. Създава опора, върху която можем да стъпим, за да продължим. Опора, в чийто фундамент е вграден усета за човешко достойнство – както и в гордостта, че всички ние принадлежим към една общност – към цивилизацията, градена именно от тези европейци, не случайно определяни от Пламен като велики. Ветрилото от техните съдби обхваща хилядолетия духовна история, а нейното осмисляне надмогва ограниченията на тленното – и именно затова смъртта изпита ревност.

Би трябвало да осъзнаем, че това е нещо повече от галерия на човешки съдби – това е цитадела от ценности, трудно извоювани и отстоявани от „великите“ – спрямо протичащото през цялата тази история зло, спрямо човешката глупост и духовна мизерия, но и спрямо собствените им слабости и чисто човешки сривове – в които те често изпадат, но винаги намират сили да се надигнат отново – и именно това е великото, поне според визията на Пламен. Всички те правят нещата – но не само и не толкова защото са свръх надарени и едва ли не свръхчовеци. Те изграждат духовния континент Европа, защото успяват да надмогнат себе си. И може би затова пъзелът, чрез който се очертава общият образ на този духовен континент, е насъщен именно днес – именно тук и сега, в тази страна, в която има толкова много неверници, които обръщат гръб на европейските ценности, които предпочитат 

поклона пред евразийското варварство, пред насилието, посредствеността и простащината,

 които днес, тук и сега се ширят по нашите земи – и уви, не само по нашите…

Нека се вгледаме в тези фигури, за да разберем на какво се дължи особеният вкус, който долавяме в съзнанието си при прочита на тези пет тома. Първото, което е особено важно: „Великите европейци“ не са пантеон. Няма възвеличаване, няма поставяне на пиедестал; авторовото слово не превръща тези хора в мумии или в паметници. Няма прикриване на техните грешки и грехове, няма заобикаляше на конфузните и понякога комични ситуации, в които изпадат, маниите, от които страдат, сложните идейни криволици, които следват по своя път. В резултат – тези книги ни въвеждат не в музея и не в стерилните коридори на официалната история – въвеждат ни в самия живот. Обитателите на духовната Европа, описани от Пламен, са живи – и са живи именно защото нищо човешко не им е чуждо, защото тяхното велико дело е в буквалния смисъл осветено от техните грешки, от техните илюзии, от техните страсти и главоломни житейски препятствия, от техните любови и лични трагедии. Постепенно разбираме, че те – великите европейци, са били тук в нашия статус, с нашите шансове, изживели са наситени с перипетии съдби, които са подобни на нашите. Само че – за разлика от нас – не са се отказали, не са се предали. Продължили са там, където ние най-често застиваме сломени и отчаяни, проклинайки злата си съдба. И тъкмо тази сила да устоиш, да продължиш въпреки всичко, е онова, което ги прави велики.

Но те са живи не само благодарение на това надмогване, но и благодарение на начина, по който са представени пред нас, благодарение на кода на словото и синкопите на много особения и наистина неповторим начин, по който се разгръщат пред нас биографичните им сюжети. Бих казал и нещо повече – самият стил и език на Пламен не предполага одаистични възхвали и въздигане на пиедестал – благодарение на което 

няма отчуждаващи дистанции между тях и нас,

 при нашите срещи чрез неговото слово. Особената непосредственост, с която са представени, ни карат да се чувстваме така, като че ли са част от нашата греховна и грешаща съобщност. Това не са иконични фигури, а обитатели на историята, които незнайно как са придобили плът и кръв – но които са и конквистадори на едно духовно величие, което не знае граници и което щурмува самите граници на възможното ш разширява представите ни за човека като създател на своя свят.

Нещо, което няма как да не усетим в неговите текстове, е особеното му чувство за хумор, способността му да долавя парадоксите и абсурдите в битието, и да изгражда от тях фон, на който характерът и житейското верую на неговите герои изпъкват по-ярко и пълнокръвно. Чувството за хумор не просто му беше присъщо – въз основа на него той беше изградил своята житейска философия – и никак не е случайно, че определяше своята творческа вселена като 

„Оксиморонният свят“,

 както е наречен неговият блог, в който излизаха разните парчета от „Великите европейци“, но и много стихове, фрагменти и всякакви абсурдистки текстове. Твърде често в житията на своите европейци той си позволява да бъде саркастичен и да внася пиперливи акценти от личното и дори интимно битие на своите герои, но пък има просто вродено чувство за мяра – и никога не кривва към жълтото и сензационното.

Друг много важен елемент: в тези книги няма йерархична подредба на великите европейци – Пламен не се изкушава да дава оценки, да казва кой е много велик и кой е по-малко велик, нито пък кой е по-праведен и по-грешен.  В този том пети, за който ще бъде премиерата, Марк Аврелий и Елизабет Първа съжителстват примерно с Франсис Дрейк и Франсоа Вийон; Антонио Вивалди споделя една книжна стряха с Андрю Лойд Уебър. Тези фигури си говорят, въпреки вековете, които ги делят – и този диалог е възможен именно защото са различни, защото изповядват различни житейски философии и подхващат различни краища от нишките на битието – а това, което ги свързва, е тяхната принадлежност към Европа – като територия на духа. И ако трябва да потърсим основанията на самия Пламен Асенов при подбора на тези фигури, но и при избора на стила, чрез който ги представя пред нас – то тези основания се крият именно във възможността да доловим скрития диалог помежду тях, вибрациите на техните опитности, които често си противоречат, но и се допълват в общата картина, която авторът очертава пред нас чрез тяхното допълване и наслагване. Или – ако оставим Пламен сам да дефинира своите цели и задачите, които си поставя чрез „Великите европейци“, то той казва следното: 

„Не съм правил академично изследване, нито съм писал в някакъв тежък стил. Това не са задълбочени биографии. Във всеки от великите европейци търсех най-интересното и го описвах с чувство за хумор. Исках човек да прочете това и да успее да види голямата картина, скрита зад тези истории – културата, духът и науката на Европа, от която сме откъснати, макар че и ние сме европейци.“

Не е правил академично изследване, да. И слава Богу, бих казал. Игривия и наситен с парадокси и нонсенси стил, който изгражда неговите биографични разкази, едновременно оживява неговите герои и прониква във сърцевината на тяхното мислене и светоусещане – впрочем не случайно той сочи Тери Прачет като един от тези, които са го впечатлили в най-голяма степен – този афинитет личи в стилистиката на собствените му текстове. И още нещо – едно академично изследване по необходимост би стеснило фокуса на неговото писане – твърде обширния кръг от герои, които са събрани в неговите книги, изискват трудно постижимото умение да щрихираш техните портрети само с по няколко сюжетни линии, но въпреки това да доловиш най-важното – онова, което определя тяхното истинско лице.

Каква е идеята на този подбор? Според едно негово изказване по повод премиерата на първия том, обхващащ великите европейци от Омир до Тери Прачет, той е целял следното:

 „Обхванал съм всички важни епохи, за да се получи, макар и не толкова цялостен, един поглед като ветрило във времето, за да добие представа читателят за едно развитие на идеята Европа. Това е една от основните цели. Мисля, че ако нещата продължат достатъчно дълго време и стигнат до 350-400 портрета, това ще е един огромен пъзел, който се нарежда постоянно пред очите ти. За да видиш движението, развитието на Европа, част от която сме.“ 

Въпросното ветрило е съзнателно търсено – и петте тома са построени по този принцип – тяхното „от – до“ обхваща цялата история на Европа. След изчитането на всеки един том имаш чувството, че тази история е разказана и списъка с нейните герои е вече попълнен – и едва с излизането на следващия том виждаш колко това не е така. 

По този начин, преминавайки периодично по цялата хронологична верига, придобиваме чувството за неизчерпаемост – като че ли 

великите европейци не свършват и не свършват

 Винаги можем да се натъкнем на факти, които не познаваме, и дори на имена, които познаваме само формално, благодарение на тъй наречената „обща култура“; винаги можем да бъдем изненадани от някой неочакван акцент и някой драматично различен нюанс в битието и мисленето на тези прочути фигури, който да промени радикално нашите представи за тях. И това е така, тъй като участваме в една приключение, което ни дава много и като познание, и като съпреживяване на колоритно разказаните човешки съдби. Ако трябва да си послужа отново с думите на Пламен, ще видим, че и самият той е част от това приключение на чувствата и интелекта, че сам е научил повече, отколкото би му стигнало времето на този кратък живот да сподели: 

„Аз буквално се променям всеки ден, с всеки човек, за който чета, мисля и пиша. Изключително съм доволен, че започнахме тази поредица с радио Пловдив и да я продължим вече толкова време, защото тя отвори пред мен един нов свят. (…) Даваш си сметка за самия живот, за неговата структура, за съдбата, как тя си играе с нас, как дава и взима. (…) Научих толкова много. Никакво време няма да ми стигне да разказвам за него.“

Да, времето наистина не му стигна. Но пък разказа достатъчно, за 

да се гордеем с тази Европа,

 към която се стремим и на която всъщност принадлежим. Бих искал да помним тази гордост, да я споделяме, да бъдем достойни за великите, изградили духовния свят на нашата цивилизация. И да помним и самия Пламен, който изгради разказите за всички тях и нареди пъзела, който открива пред нас общата картина. А това е дело, което поне за нас, българите, е и насъщно, и достойно.

Но е добре да запомним и още нещо, затваряйки корицата на последната негова книга. Всички тези герои са имали куража да се изправят срещу съдбата, когато честта и достойнството на човека са изисквали това. Те не са мълчали пред тираните и не са оставали безучастни пред човешките страдания – приемали са предизвикателството да бъдат носители на истината, колкото и скъпо да им е струвало това. Авторът на „Великите европейци“ сам изповядваше това верую. Той казваше, че всеки от нас в даден момент се изправя срещу малък или голям диктатор – и трябва да не се предаваме, трябва да се държим така, че да бъдем достойни за своите предци. Нека помним това – и нека това бъде посланието на Пламен Асенов към тъй често похищавано от диктатори време.