Майя Любомирска

Близо четири десетилетия след знаменитите събития в Полша, когато работниците от корабостроителницата в Гданск закачиха портрета на папа Йоан Павел Втори на местото на този на Ленин и така поставиха началото на разрушаването на комунистическия режим, ние все още се питаме защо и в нашата страна остана толкова назад в процесите на разграждането на комунизма. Питаме се защо нямахме Пражката пролет, унгарската 1956, полската 1968 г? Или защо и у нас не се появи българската „Солидарност" ?

Нови разкрития на архивите на Държавна сигурност разбулиха много заблуди и лъснаха много нелицеприятни истини. Като тази, че българските профсъюзи не са били определени като врагове от БКП и Държавна сигурност, а са действали като лоялен и подчинен изпълнител на политиката на БКП. На казионните профсъюзи е възлагана целта да възпитават „трудовите колективи" в комунистически дух и в благодарност за социалните придобивки. И още: профсъюзите не само са били проводници на политиката на БКП, но преди всичко са изпълнявали идеологически функции – организация на социалистическото съревнование, комунистическо възпитание, борба за увеличаване производителността на труда, сплотяване на колектива, контрол върху трудовата дисциплина и т.н.

Това е може би най-основният извод от последния сборник „Държавна сигурност – профсъюзите, стопанският живот и работниците", който излезе под №28 от документалната поредица „Из архивите на ДС" на Комисията по досиетата.

Фактът обаче, че профсъюзите са били лост в ръцете на комунистическия режим съвсем не ги отдалечава от вниманието на Държавна сигурност. От публикуваните документи става ясно и че ДС е следяла отделни работници, отделни трудови колективи, които са се

съпротивлявали на режима

Жалко е, че днешните поколения малко знаят както за съпротивата на горяните например, така и за всекидневните недоволства на работници, определяни като саботажи в донесенията на агентите на ДС.

Реално можем да говорим за един социален феномен, който условно може да бъде назован „профсъюзна дейност без профсъюзи" негодувания на работници или местни работнически колективи, които сами повдигат въпроси за социално-битовото си положение, неоправдано завишени норми, увеличено работно време, забавяне на изплащането на заплати, ниски заплати и т.н. Налични са и сведения за прояви на „всекидневна съпротива" – малки ежедневни действия в някои предприятия (като например поставяне на гаечен ключ в машина с цел повреждането ѝ или наливане на масло в отделение за вода), които са разчетени като знаци на негодувание, протест и отстояване на права, а за органите на Държавна сигурност са форми на диверсия и антидържавни действия на граждани, заклеймявани като „врагове на народа", „конрареволюционни елементи" и „лица, попаднали под влиянието на империалистическата пропаганда".

Тези сведения за съпротива по някакъв начин изчистват в определена степен петното, че сме проспали 45 години в комунистическия режим, докато другите соцстрани са се съпротивлявали.

Съпротива е имало и у нас, но дългата ръка на Държавна сигурност винаги се е намесвала не без дейното участие на ръководството на казионните профсъюзи, които също бяха в първите редове на облагодетелстваните от режима. А работниците, които са се бунтували, които са се съпротивлявали, които дори са се опитвали да организират ядра за свалянето на комунистите от управлението, са били привиквани, предупреждавани а в последствие и въдворявани в лагерите, от които малко са оцелелите.

Ето например какво пише в една справка от 1952 г. за „подобряване работата на отделение промишленост ДС – Мадан": „ В минородопския басейн Мадан, където работят 15690 работници и специалисти, органите на ДС от отделението работещо по промишлеността са установили

само 629 вражески елемента...

През миналата години са били заведени три групови активни разработки, и са били разработени 84 обекта... което показва, че агентурно-оперативната работа е лоша... разработки като „Продажник", „Ходжа", „Ламарина", „Червей".... все още не се разработва действителния класов враг особено из средите на инженерно-техническия персонал". (Виж документите в галерия, б.р.) Примерът е достатъчно красноречив, за да стане ясно, че Държавна сигурност е проникнала дълбоко навсякъде в стопанския живот. Синдикалните действия са били обектна контрол на Секретариата на МВР, Второ главно управление на Държавна сигурност (Контраразузнаване), отдел „Кадри" към Държавна сигурност, отдел „Борба с вътрешната контрареволюция" към Държавна сигурност, управление VII към ДС (Централна аналитично-информационна служба по структурата до 1975 г.

Всъщност още в първите месеци след преврата през декември 1944 г. до министъра на вътрешните работи е изпратена за мнение Наредбата-закон за работническите комитети, което е и първата стъпка за затягане на примката на Държавна сигурност около работниците и всички възможни техни синдикални прояви.

От документи от 1965 г. например пък може да се направи изводът, че са назрявали сериозни протести – нелегална организация в Перник, която се гласяла да сваля властта с въоръжени действия- според донесенията на агенти от ДС,

контрареволюционна организация в мина „Росен"

Бургас, за борба срещу народната власт. Това са българските предвестници на знаменитите събития от 1968 г. Но докато в останалите държави, попаднали под ботуш на Москва, тези организации са до голяма степен публични – като например манифестът на Пражката пролет „2000 думи" , написан от Лудвик Вацулик, който е разпространен в печата и така добива широка популярност и подкрепа, то в нашата страна всичко остава дълбоко скрито. Конспиративността, страхът от публичност пък развързва ръцете на Държавна сигурност, преследванията, малтретирането, психическият тормоз се засилват до нечувани размери. Заедно с това се развихрят и доносите, жалкото „топене" на приятели и познати – с единствената цел лична облага.

Колелото на ДС се завърта и за групови разработки, като най-сериозната е агентурна разработка „Оси", посветена на антипартийната дейност на секретаря на Централния съвет на профсъюзите Никола Куфарджиев и групата около него, които със заповед на тогавашния министър на вътрешните работи са изселени от София със семействата им. Основното обвинение е, че са си позволили да критикуват политиката на Москва – на Никита Хрушчов, и на неговата маша в София Тодор Живков. Важно е да се знае и че зам.-вътрешен министър тогава е дясната ръка на Тодор Живков – генерал Мирчо Спасов, който през 1965 г. се разправя и с групата на бившия политкомисар и кандидат-член на ЦК на БКП Иван Тодоров-Горуня при опита за военен преврат срещу Живков, и на чиято съвест лежат хиляди избити в лагерите на смъртта.

Никола Куфарджиев, който е секретар на ЦК на Българския професионален съюз, през 1960 г. заедно с още 6-ма комунисти се обръща с писмо до ЦК на БКП и критикуват Живковото управление за насоките на развитието на социализма в нашата страна. Основните несъгласия към Живков са, че с промишлеността, създадена чрез акт на национализация, се разпорежда висшата бюрокрация, че трудовите колективи са лишени от реално участие в решаване на производството, че кооперативните стопанства са превърнати в своеобразни държавни предприятия.

ДС веднага създава

разработката „Оса"

и групата на Куфарджиев е разбита. Дори е свикан специален пленум през март 1961 г., на който той и съмишлениците му са обявени за врагове, изключени са от БКП, уволнени са и както вече стана ясно по-нагоре са изселени със семействата им.

Впрочем това е едно от поредните доказателства за срастването на комунистическата партия и репресивния апарат на Държавна сигурност, факт от който и досега правоприемниците на БКП – БСП бягат като дявол от тамян.