Декември е най-черният месец за България, сее смърт и гробове, независимо, че през тези дни на годината винаги сме обърнати с най-много надежда към идващото Рождество Христово и Нова година.

По ирония на съдбата в последните седмици на годината винаги ни връхлитат потресаващи събития, с много кръв, мъка и сълзи. Едва ли ставащото е просто случайно съвпадение на обстоятелства, но под знака на този месец могат да бъдат изброени имената на няколко хиляди невинни жертви! 

И тази Коледа беше кървава. На 19 декември взрив в завод за производство на фойерверки и ловни патрони край Мъглиж уби 45-годишния Веселин Тодоров от Казанлък и рани тежко четири жени. Само часове след като посрещнахме Рождество Христово, в ранните часове на 26 декември камион превозващ гранични полицаи се обърна в дере. На място загина 34-годишният Асен Василев Асенов, а петима други гранични полицаи са тежко ранени.

Старите хора твърдят, че така 

даваме курбан за раждането на Младенеца

„Иисус не иска кръв, а любов и вяра”, казват архиереите ни от православната църква. Управляващите елити, които се смениха от различни бои през последните 25 години нямат адекватен отговор, къде потънаха вярата и любовта на българина и ги заменихме със злобата?

Принц Кирил по време на съдебния процес

Астролози се опитват да обяснят мрачните събития с подреждането на планетите, провиделци разкриват, че изкупуваме тежка карма. Историци обаче са категорични, че най-зловещото събитие, свързано с този месец е създаването на 20 декември 1944 г. на Народния съд и започването му да действа като самостоятелна институция. В резултат на неговите решения 68 съдебни състава произнасят 9155 присъди – 2730 смъртни, 1305 получават доживотен затвор, а над 10 хил. души решетки до 10 г. Сред смъртниците са са тримата регенти, 22 министри - от кабинетите на Богдан Филов и Добри Божилов, и четирима от министрите в правителството на Иван Багрянов. Затрит е животът и на 8 царски съветника, 67 депутати, 47 генерали и полковници.

10 войници погълна река Върбица

На 12 декември 1990 г. в придошлите води на река Върбица, край Момчилград, загиват 10 военнослужещи от местното поделение. Водната стихия помита 7 тежки машини от полка на полковник Иван Кабакчиев. Ледените води поглъщат невинните момчета - най-младият е на 18, а най-възрастният – на 26 години.

Паметникът на загиналите войници, изграден край р. Върбица

Нивото на реката е било 60 см, колоната навлиза смело в брода срещу село Седларе. Отиват на учение на полигона до Балабаново, както стотици пъти преди това. Изведнъж нивото на водата започва да се покачва, машините затъват в дъното. Ударната вълна, от скъсал се бент в района на Мадан, преобръща бойните коли и ги влачи по течението над 200 - 300 метра. Загиват двама офицери, един сержант и 7 войника. За събитията от онази сутрин не се говори открито, виновните за трагедията се измъкват след дълги съдебни саги само с условни присъди и преместване в други гарнизони.

„Беше нещо ужасно, около 9,30 ч по градската радиоточка чухме призив за помощ и всички тръгнахме към реката. Тежките машини бяха затънали на разстояние 10-20 м. една от друга. Все още всички момчета бяха живи, бяха излезли отгоре и чакаха да ги спасят. Нивото на водата се качваше с по педя само за минути. Командирите на поделението се бяха скупчили на брега, суетяха се и се бавеха. Пристигна и шефът на дивизията от Хасково, а ситуацията ставаше още по- жестока – цели дървета, коренища парчета скали се носеха в мътните води”- разказва 64-годишният Исмаил Муса. Заповедта на началниците е била никой да не напуска танковете. Така се стига до фаталния момент около 11,30 ч. Ситуацията е неудържима. Местни турци доброволно се връзват с въжета и се хвърлят във водите да вадят момчета на своя глава. Спасяват 12 от тях, а другите са отнесени от стихията.

За хората в Момчилград няма и капка съмнение, че всичките момчета е можело да останат живи, но заради фатмашка грешка загиват безславно.

20 години държавата умело прикрива истината около трагедията. Свидетелство за това е, че върху паметника, построен на брега на реката, в памет на жертвите няма нито дата на трагедията, нито причина за смъртта на военните. Днес за тях си спомнят само близките им и хората от околните села станали свидетели на ужаса.

Бяла стана гроб за 18

На 7 декември 2006 година камион убиец, превозващ жито, удря привечер автобус на градския транспорт, който пътува от град Бяла към гара Бяла. Автобусът пада от моста над река Янтра. 18 души загиват (17 на място и още един по-късно в районната болница), а 11 са ранени и остават за винаги с тежки психически травми.

Часове след трагедията с автобуса

Според Атанас Генчев и Ивелин Йорданов, очевидци на катастрофата, камионът се е опитал да избегне сблъсъка, но поради неизправни спирачки отнема предимство и се забива в идващия автобус.

“Камионът отгоре идваше на фарове с натиснати тромби и непрекъснато мигаше, искаше път, камионът беше изпуснат”, спомня си очевидецът. Картината е жестока, в продължение на няколко часа вадят труповете на жертвите, а близки реват от ужас, разпознавайки телата. Оцелелите са отведени в болницата в Бяла и Русе. Екип на ВМА, е изпратен в болницата в Русе, преценява, че жена на 47 години, пострадала при инцидента, трябва да бъде транспортирана във Военномедицинска академия, а 7-годишната Михаела с тежка черепно-мозъчна травма - в “Пирогов”.

На място пристига и президентът Георги Първанов. Премиерът, който по това време е на официално посещение в Португалия, се завръща извънредно. На следващия ден председателят на транспортната комисия към Народното събрание Йордан Мирчев коментира в кулоарите на парламента, че е необходимо да се въведе отговорност за работодателите, които пренатоварват камионите и карат шофьорите да бързат, за да направят няколко курса повече за деня.

24-годишният Синан Бедриев Алиев е шофьор на тежкотоварния автомобил, причинил жестоката драма. Той има професионална шофьорска книжка от юли месец 2005 година. Камионът му наскоро преди инцидента е бил на ремонт поради повреда в двигателя. Алиев работи от няколко години във фирмата на баща си. Семейството има 3 камиона, с които превозва жито, слънчоглед и селскостопанска продукция по договори. Товарният автомобил Шкода не е минавал технически преглед на територията на община Шумен.

На следващия ден след трагичния инцидент прокуратурата в Русе повдига обвинение на Синан Алиев за престъпление, извършено по време на управление на превозно средство, когато при непредпазливост е причинена смърт на повече от едно лице, законът предвижда от 5 до 15 години затвор.

По време на разследването за причините на катастрофата става ясно, че на ремаркето на камиона са запоявани допълнително метални елементи, които спомагат за по-голяма товароспособност на превозното средство. Основната версия на разследващите е претоварване и неизправни спирачки.

На следващия ден след зверската катастрофа в град Бяла и околните села са погребани 13 от 18-те починали при катастрофата. Другите 5 са погребани на следващия ден. Бяла е в траур. Хората отиват до гробището, връщат се и отново отиват - църковната камбана бие на всеки час, за да напомни за трагичните събития.

На 16 декември 2007 година Върховният касационен съд обяви шофьора убиец Синан Алиев за виновен за причиняването на катастрофата край град Бяла. Алиев е осъден на 10 години затвор

и 12 години забрана да управлява автомобил. Алиев Коментира присъдата като несправедлива, защото не е разгледана вината на шофьора на автобуса.

„Индиго” остави кървав отпечатък върху 7 семейства

На 21 декември 2001г. между 18:45 и 19:30 часа на стълбището пред столичната дискотека „Индиго” от притискане и задушаване загинаха 7 деца. Трагедията отне живота на Виктория Красимирова Миркова - 10 години; Димитър Андреев Андреев - 13 години; Елена Людмилова Спандониева - 13 години; Кристина Бисерова Кабакчиева - 13 години; Любомира Петрова Захариева - 13 години; Мадлен Николаева Николова - 14 години; Цветелина Иванова Ралчовска - 14 години. Едно от децата е починало на място, четири - по-късно в "Пирогов", и две - в Първа градска болница. Десет други деца са приети за лечение в различни столични клиники, а някои от тях и до днес не могат да се отърват от кошмара. Това трябваше да е Коледно парти, на което трябваше да дойдат ученици на възраст между 12 и 18 години от всички столични училища, обясни тогава пред медиите Красимир Илиев, свързан с организацията на забавата. Според него в заведението не е паднало нито едно дете, всичко е станало пред вратите на дискотеката. Поради бутането на огромния брой ученици пред "Индиго” колабират 10 - 15 деца. Линейки не идват 45 минути, твърди Красимир Илиев и други очевидци. От "Пирогов" съобщиха, че първата линейка е била на мястото след 10 минути. Целият персонал се е втурнал да помага, 12 деца са закарани с частни коли до "Пирогов" според граждани.

Жертвите от "Индиго"

Обвинените за трагедията получиха условни присъди и почти символични глоби след многогодишни содебни прения. Управителят на дискотека "Индиго" Ангел Николов бе признат за виновен, но се размина само с административно наказание в размер на 3000 лева. Той трябваше да изплати и обезщетение в размер на 30 000 лв. за неимуществени вреди на майката на едно от децата - Марияна Тодорова. Присъдата за Цвятко Барчовски (бившия председател на Комитета за младежта и спорта) е 3 месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 1500 лева. Управителят на кооперация "Ялта" Красимир Илиев бе също признат за невинен.

За невинни бяха признати и двамата охранители Анри Силаги и Георги Василев. Съдът счете, че вина няма и архитект Стоян Янев (бивш главен архитект на столицата).

Всяка година на мястото на бившата дискотека "Индиго" се събират оцелелите от ужаса деца и родители на жертвите, за да си спомнят за невинните.

Кербала взриви живота на петима войни

Властта замаза инцидента, никой не пое отговорност за кръвопролитието.

Петима военнослужещи, от първия български натовски контингент се простиха с живота си в Ирак. На 27 декември 2003 година при атентат срещу българския лагер в Кербала, нахлула кола-цистерна с камикадзе погуби на място четирима от нашите военнослужещи. На следващия ден в американската болница в Багдад издъхва и лейтенант Николай Саръев. Ранени са още 27 български военнослужещи, четирима от тях са тежко ранени и са настанени на лечение в болница в Германия.

Жертвите от Кербала

Всички жертви са на възраст между 25 и 36 години. Командирът на рота в Кербала, капитан Георги Качорин е навършил 29 години. Последните пет е прекарал в Българската армия. Загиналият старши сержант Иван Инджов е на 36 години, семеен, с едно дете. От 1994-та е в редиците на Българската армия. Младши сержант Антон Петров е 26-годишен, от Русе. Не е семеен, а във войската е от 1996-та година. Редник Свилен Киров е на 25 години и е от Добрич. В армията е едва от 2001-ва година. В българския батальон в Кербала е бил мерач. Лейтенант Николай Саръев е на 26 години. Той и младши сержант Антон Петров са от пловдивската 68-ма бригада "Специални сили". Около 30 военни от нея са в състава на българския батальон в Кербала.

След атентата целият контингент е дислоциран в нов лагер. В помощ на нашите сънародници са изпратени подкрепления от американските и полските военнослужещи. Има няколко души, които са получили “боен шок”, но психологът на батальона, заедно с командирите, им оказва помощ, за да се подобри психическото им състояние. Така успокоява обществото тогавашният шеф на генералния щаб ген.Никола Колев, а сега служител в президентството.

“Батальонът ни е действал според изискванията и ако не е била бързата реакция, загубите и пораженията щяха да бъдат много по-тежки”, твърди още ген. Колев.

В обществото обаче се налага усещането, че властта прави поредното голямо замитане.

Всичко научавахме от британски, американски, полски или френски вестници, от полски и американски военни, от настоящи, бивши или по-бивши родни и чужди експерти, твърдят роднини на жертвите. Дни по-късно става ясно, че 9 дни преди касапницата в Кербала по време на заседание на Консултативния съвет по националната сигурност при президента било декларирано, че "от представените информации ставало ясно, че към дадения момент националните служби не разполагат с никакви данни и сигнали, които да говорят, че за страната ни и за българските граждани и българската собственост зад граница съществува пряка опасност от извършване на терористични атаки". Но само дни след черната дата пак същите тези хора, крепящи националната сигурност се надпреварваха да говорят колко много данни всъщност е имало за заплахи срещу контингента ни в Кербала, как било въпрос само на време да се случи най-лошото и в крайна сметка колко естествени рискове били всички тези обстоятелства.

Бащата на лейтенант Николай Саръев - Ангел алармира медиите, че в последните си писма от Ирак войнът се оплаквал от лоша организация, екипировка, слаба охрана на българската база.

Бащата, който е с над 25 години стаж в редиците на армията бе категоричен, че грешка на командния състав е причина за допускането на атентата. Въпреки това обаче освен политическа говорилня така и не се изправи нито един държавник, политик, депутат или висш военен, който да поиска да поеме отговорността за жертвите и тежкия информационен хаос. Делото „Кребала” продължава да е засекретено, няма нито един осъден или признат за виновен.

Земята ражда разрушения

През декември неспокойна е и земята под краката на българите – ражда земетресения и разрушения. Паметен ще остане за района на Стражиця ужасния 7 декември 1986 г. Тогава разрушително земетресение, с епицентър в близкото село Асеново, оставило без покрив над 2000 семейства. За щастие жертви няма, но хиляди са изплашените до смърт и материално разорени хора. От тогава е запазен и градският часовник на гарата. Той спира да работи точно в 16,17 часа. Сега е част от ансамбъла на мемориалната плоча. 24 години след драмата жителите на района признават, че продължават да изпитват подсъзнателен ужас.

Пада главата на червен премиер

И името на комунистическия деец и премиер на страната Трайчо Костов влиза в зоната на злокобния декември. На 7 април 1949 г. в "Държавен вестник" е публикуван указ на Президиума на Народното събрание за освобождаване на Трайчо Костов от длъжностите подпредседател на Министерския съвет и председател на Комитета по стопански и финансови въпроси "поради допуснати от него груби грешки при ръководене работата на Министерския съвет и във връзка с отношенията ни със Съветския съюз". Арестуван е от органите на Държавна сигурност на 20 юни 1949 г. , а по-късно е обвинен в насаждане на "антисъветски настроения", "националистически уклон", опити да разцепи партията и "нечестно и двулично отношение" към Георги Димитров и Сталин. Трайчо Костов е отстранен от ЦК на БКП и е изключен от партията. На 30 ноември 1949 г. във в. “Работническо дело” е публикуван обвинителен акт за "предателската, шпионска и вредителска дейност на Трайчо Костов и неговата група". Бившият заместник-председател на Министерския съвет и секретар на ЦК на БКП е обвинен в организиране на антидържавен заговор с подкрепата на висши югославски ръководители и на американския пълномощен министър в София Доналд Рийд Хийд. На 7 декември 1949 г. започва съдебният процес срещу Трайчо Костов и още 10 задържани, повечето от които видни стопански дейци. Те са обвинени в организиране на заговор срещу "демократичния държавен строй", в издаване на държавна тайна на чужди разузнавания и във връзки с "титовистите". Пред съда Костов се отрича от изтръгнатите с насилие "самопризнания" при следствието. Същия ден е осъден на смърт.