Антон Тодоров

Случаят с приватизацията на външнотърговското дружество „Техноимпекс“ от работническо-мениджърско дружество (РМД), в което решаващата дума е имала днешният лидер на БСП Корнелия Нинова, е знаков за онова, което масово се нарича „грабителска приватизация“. Но преди да се потопим в крайно интересните детайли на сделката по придобиването на „Технимпекс“ от Корнелия Нинова и сие, е нужно да се направят няколко важни уточнения изобщо по казуса

„раздържавяване“ в България

 Ще бъде много несправедливо и необективно, ако стоварим всичко като отговорност за зле случилата се приватизация само върху правителството на ОДС с премиер Иван Костов. Защо мисля така? Причината е, че когато се погледнат непредубедено фактите, от самосебе си се натрапва изводът, че те удобно и полезно се вписват в един непоколебим тренд на грабеж на 3200 държавни предприятия, с които България влиза в т.н. преход през 1990 г. В периода 1991-1996 г. тези предприятия губят около 40 на сто от собствения си капитал, който направо е присвоен в частни, главно търговски фирми, свързани с номенклатурата на бившата БКП и нейните тайни служби. А в същото време до 1995 г. са приватизирани едва 8 % от държавните предприятия. (Radev, M., Has Privatization Proven to be Successful? Analysis of Enterprise Performance of Different Ownership Types in Bulgaria, Poland and the Czech Republic, Universiteit van Amsterdam, Bachelor Thesis
Faculty of Economics and Business, August 2010, p.30). Ограбването, източването на държавните предприятия е процесът на донорство за т.н. „първоначално натрупване на капитал“ през първата „петилетка“ на поскомунистическия период. И въпреки този много несъвършен процес, повечето от приватизираните през първата половина на 90-те години български държавни предприятия показват още на следващата година след приватизацията си почти 10 % ръст. (Claessens, St., Djankov, S., Privatization benefits in Eastern Europe, Journal of Public Economics 83 (2002), p.321). От друга страна, политически мотивираното наливане на пари в част от губещите държавни предприятия от всички правителства в периода 1990-1997 г. е основната причина, която доведе банките до фалит по време на управлението на БСП с премиер Жан Виденов. В тази ситуация на стратегическо ниво след идването на власт през пролетта на 1997 г., правителството на Иван Костов не е имало друга алтернатива, освен да приеме рязкото 

ускоряване на приватизацията и тоталното раздържавяване

 Те са негови основни ангажименти  по споразуменията с Международния валутен фонд и по заема ФЕСАЛ от Световната банка. Стенд-бай споразуменията са основният заемен инструмент на Фонда. Чрез тях се урежда ползването на така нар. „горни траншове” - заеми, надвишаващи 25% от квотата на съответната страна. Ползването им зависи от изпълнението на условия, описани в Програми за приспособяване (Аdjustment Рrograms) или по-известни у нас като „Стабилизационни програми”. (Уроци от програмите с Международния валутен фонд, презентация на Цветан Манчев, подуправител на БНБ, изнесена на съвместния семинар на БНБ и МВФ „България - от преход към конвергенция: нови предизвикателства”, София, 2 май 2007 г.). 

Приватизацията на предприятията от държавния сектор се определя като ключов елемент на структурната реформа. В матриците на споразуменията са определени конкретни срокове за завършването на отделни етапи от нея. С приетата Стратегия за ускоряване на приватизацията през май 1997 г. се изисква да се раздържавят през 1998 г. 38 % от държавните активи, а през 1999 г. – още 15 % от тях. Фактически, целта поставена в стратегията е в края на първото тримесечие на 1999 г. да е приключила приватизацията на половината от всички държавни активи, а в края на 1999 – на 70 % от тях. (Григорова, В., Структурни изменения през периода на преход към пазарна икономика, изд. Сиела, С., 2003, стр.45). Затова още в първия месец, след като правителството на Иван Костов поема изпълнителната власт, е изготвен проект за Програма за приватизация на държавни предприятия през 1997 г.(1 юни 1997 г. – 31 декември 1997 г.). Тя е разработена в съответствие с изискванията на чл.2, ал. 2 от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (ЗППДОбП) и в подкрепа на програмата на правителството до 2001 г. за ускоряване на структурната реформа и практическото приключване на приватизацията на държавни предприятия от производствената и търговската сфера в двегодишен срок: „Приватизационният процес през 1997 г. ще се осъществява в условията на действащ валутен съвет и в изпълнение на споразуменията с Международния валутен фонд (МВФ) и със Световната банка.“ (Програма за приватизация на държавни предприятия през 1997 г.(1 юни 1997 г. – 31 декември 1997 г.). Към края на1997 г. България има сключени пет стенд бай споразумения и една покупка от Транша за системно преустройство на МВФ. В периода 1991 до края на 1996 г. е изпълнено докрай само едно стенд бай споразумение – това от 1991 г., докато двете (от 1992 и 1994 г.), както и четвъртото от 1996 г. са прекратени „поради несъблюдаване на заложените параметри в парично-кредитната и бюджетната сфера, спирането на процесите на преструктуриране в реалния и финасовия сектор и липсата на финансова дисциплина в производствения и в банковия сектор.“ (Христова-Балканска, ст.н.с. II ст. И., Ролята на МВФ и Световната банка в процеса на преустройството на българската икономика, - : В България и предизвикателствата на световното стопанство, изд. Некст, С., 1998, стр.125). В момента на приемането на тази програма тече петото по ред стенд бай споразумение с МВФ, сключено на 11 април 1997 г. на обща стойност 371,9 млн. СПТ (специални права на тираж). Ако приемем, че периодът 1997 – 2001 г. в отношенията между българското правителство и МВФ се характеризира от слогана „Обещаваме и спазваме обещаното”, то тогава е обяснимо защо в програмата за приватизация на правителството на ОДС при изброяването на особено значимите фактори за приватизацията на първо място са поставени „конкретните параметри на споразуменията с МВФ и Световната банка“. Предвид пълната изолация на България от международните финансови пазари вследствие на пагубната стопанска и финансова политика на няколко правителства на БСП (или с участието на БСП) пред 1997 г., на страната й остава възможността да получава финансиране от МВФ, но само срещу стриктното изпълнение на поетите пред Фонда ангажименти за икономически реформи. Затова през периода 1997-2001 г. България достига най-високи нива на задлъжнялост към МВФ. 

Програмата за приватизация предвижда до края на 1997 г. да се вземат решения за приватизиране на преобладаващия брой държавни предприятия и да се сключат 583 приватизационни сделки. Допълнително се предвижда да бъдат продадени над 800 миноритарни акционерни дялове от предприятия извън частта, определена за масова приватизация, обособени части, вкл. търговски и туристически обекти и дълготрайни активи с голяма стойност. 

Описах подробно цялата забравена и доста тясно специализирана част от приватизационната сага в България, за да съм напълно в мир с изследователската си съвест. Както и да парирам претенциите на адвокатите на Костов и компания, че в анализа на приватизационната сага се пропуска външния фактор в лицето на МВФ и СБ, както и тежкото наследство от диктатурата на БКП и правителствата на БСП. Всичко това обаче не оправдава практическата приватизационна политика и стотиците случаи на 

пладнешки грабеж,

 какъвто сделките по раздържавяването на различни сектори от българското стопанство представляват след 1997 г. В този смисъл сделките с работническо-мениджърски дружества са черешката на клиентелистката торта. Началото на раздържавяването чрез РМД-та е поставено по времето на правителството на Жан Виденов (25 януари 1995-12 февруари 1997 г.), но то достига неподозирани мащаби по времето на правителството на ОДС с министър-председател Иван Костов (21 май 1997-24 юли 2001 г). Вицепремиерът Петър Жотев, който смени Александър Божков в началото на 2000 г.  свидетелства за резултатите от този метод на приватизация:
„Съгласен съм с обвиненията по така наречените РМД-та. Действително, позволих си вече да обявя, че за Министерството на икономиката и за Агенцията по приватизацията, надявам се, ако постигнем по-добра координация, не са добре дошли в приватизацията тези РМД-та, които с дейността си са съсипали предприятията. Няма такъв феномен, при който едно предприятие се развива добре. Идва времето, когато започва неговата подготовка за приватизация и настъпва чудо - финансовите резултати се влошават, след което същите хора, ако успеят, го закупуват и отново връщат финансовите резултати до предишната квота преди приватизацията.“ (Стенограма от триста петдесет и второ заседание на 38-то НС, 11 февруари 2000 г.). Практиката в периода 1997-2001 г. доказва, че примерите за неуспешна приватизация от РМД-та са несравнимо повече от успешните. В съществуващата тогава обстановка на сблъсък на интереси на определени групи в управляващата партия и коалиция ОДС, работническо-мениджърската приватизация значително задълбочи процесите на лобиране в икономиката. Ръководителите на редица предприятия, особено печеливши, са сменени, само за да могат да бъдат приватизирани чрез РМД. Трудностите при определянето на активите на фирмата дава огромно поле за действащите мениджъри на съответното предприятие да маневрират при договарянето на процеса на тяхната оценка (от оценяващите фирми), позволява да получават решаваща изпреварваща информация за приватизационния процес, просто защото се движи и контролира от тях и приближени екипи оценители и юристи. Достъпът на директорите на предприятия, които се приватизират от РМД-та, до възможност за генериране на значителен финансов ресурс от различни донори (вкл. собствени пари по банковите сметки на съответната фирма) представлява мощно конкурентно предимство. В момент, когато само преди две години (началото на1997 г.) заплатите са били 5-6 долара, а пенсиите 2-3, да намериш няколкостотин хиляди щ. долара за РМД-то е предопределяло цялата сделка. Затова казвам, че приватизацията на „Техноимпекс“ е знакова – там всички тези характеристики и методи, както сами ще се убедите, могат да бъдат забелязани. РМД-та са толкова „скъпи“ на премиера Иван Костов и вицепремиера и министър на промишлеността Александър Божков, че искането да се запазят преференциите за работническо-мениджърската приватизация дори са поставени като една от основните правителствени претенции в преговорите с МВФ. (Претенциите на българското правителство към МВФ, в-к 24 часа, бр. 191, 18 юли 1998 г.). Това обаче, което беше представяно в България за приватизация (не само по време на управлението на ОДС) често си беше бандитизъм в особено големи размери, извършван необезпокоявано 

под различен партиен чадър

 То няма почти нищо с онова, което приватизационните модели в останалите бивши източноевропейски държави демонстрираха. Трудно може да се твърди, че в рамките на българската приватизация е осъществен реален финансов ефект вследствие на извършените сделки. Твърде незначителна е сумата в българския случай като пропорция спрямо раздържавения дял от националната икономика в сравнение с полученото в другите държави от бившия Източен блок. От стопанско гледище ефективната приватизация е онази, в която участват чуждестранни стратегически инвеститори и предприятията, обект на раздържавяване след това тръгват нагоре – в производствен,  финансов, иновационен и пазарен смисъл, като подходящи трудови ресурси, ако щете. 

Десетте най-големи сделки в периода 1993-1998 г., подредени по платена цена, но без отчитане на обещани инвестиции

Източник: Анатомия на прехода. Стопанската политика на България от 1989 до 2004 г., изд. Сиела, С., 2004, стр. 132

Вижте внимателно горната таблица. Там се забелязва, че след 1997-98 г. на практика големите чуждестранни инвеститори почти напълно изчезват. А и сделките през тези две година отразяват до голяма степен финансовия резултат от действията на друг правителствен екип. Имайте предвид, че за да приключи една сделка през 1997 г., то подготовката й е започнала преди това, т.е. при правителството на Жан Виденов. Такава е ситуацията със „Соди-Девня“ ЕАД например, най-голямата касова сделка през 90-те години. За периода 1993-1998 г. общият финансов резултат от касовата приватизация е около 4 мрлд. щ.долара, от които договорените разплащания по сделките възлизат на 1 млрд. 586 млн. щ. долара, поетите задължения са за 400 млн. щ. долара и договорените инвестиции – 1 млрд. 838 млн. щ. долара:
„Този резултат е незадоволителен при сравняване с други страни в преход. Например Виетнам има годишно над 2 млрд. чужди инвестиции. Вижда се, че приватизацията не е успяла да привлече достатъчен интерес у международните инвеститори. Ако се сравнят резултатите с 10 млрд. външен дълг на България, се вижда, че раздържавяването не е решило и проблемите с платежния баланс на страната. Освен това при милиард и половина договорени плащания част от сделките са платени с други финансови инструменти – т.нар. брейди облигации...Броят на сделките расте с всяка изминала година, но това не води до пропорционално увеличаване на финансовия резултат. През 1998 г. рязко намаляват получените приходи и договорените инвестиции, а поетите задължения на фирмите са сведени до нивото на 1993 г...През 1998 г. финансовият резултат намалява, независимо че предлаганите за продажба предприятия се увеличават.“ (Стоянова, М., Индустриализационните конфликти в българското общество в преход, 1989-2002 г., УНСС-Унив. издателство Стопанство, С., 2003, стр.130). През 1998-2000 г. са сключени сделки, в които големите чуждестранни инвеститори се броят на пръстите на едната ръка. Този факт напълно разбива една от днешните опорни точки на противниците на отпадането на давността за разследване на проблемни приватизационни сделки – как щели да бъдат прогонени десетки чуждестранни инвеститори, които били съживили губещите предприятия. Истината е, че 

от подобна ревизия на сделките треперят три групи лица:

главатарите на този модел на приватизация на висши политически и управленски позиции по онова време (премиери, министри, зам.-министри, шефове на агенции), лицата, които са подписвали сделките, длъжностните лица, които е трябвало да наблюдават приватизационните сделки и да не допускат грабителството, често залегнало по най-безпардонен начин в приватизационните договори и анексите към тях, и третата група – тези, които станаха за една нощ милионери. Основно от средите на бившата БКП и репресивните служби на комунистическия режим. Програмата за приватизация на държавни предприятия на правителството на Иван Костов и през 1998 г. е много амбициозна, но ключови аспекти от нея остават неизпълнени. Една от заявените в нея цели е например „сключване на редица големи приватизационни сделки за предприятия с дълготрайни материални активи в размер най-малко 8 на сто от общите активи в страната със стратегически чуждестранни инвеститори чрез международни консултанти, осигуряващи значителни постъпления в държавния бюджет.“

Факсимиле № 1 и 2 - Програма за приватизация на държавни предприятия на правителството на Иван Костов за 1998 г.
Източник: Личен архив на автора

Не е изпълнена още една от основните цели в приватизационната програма на правителството – тази за „ускорена продажба на голям брой малки и средни предприятия чрез търг или конкурс от министерствата след открита с един акт процедура за приватизация.“ Практиката, която се налага е точно обратната – статистиката на АПСК показва, че в периода 1997-2001 г. продажбите чрез търг са едва 7 %, чрез публичен конкурс – 22 %, а сделките без търг и конкурс, вкл. чрез преговори с потенциален купувач са 71 %. (Архив на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол, Доклад за резултатите от приватизацията за периода 1993-2002 г., С., 2003). Чрез метода „преговори с потенциален купувач“ е сключена и сделката за раздържавяването на „Техноимпекс“. Този метод е най-натоварен с

 потенциал за корупция

 Правителството на Иван Костов претърпява провал в изпълнението на още една от целите, заложени в приватизационната програма за 1998 г.: „Засилване на ролята и ефективността на следприватизационния контрол върху поетите от купувача задължения от страна на Агенцията за приватизация и другите органи по чл. 3 от ЗППДОбП“. Случва се точно обратното. Проверката на сделките е рехава, непрофесионална и безрезултатна, забранено е също така на прокуратурата и МВР да се занимават с приватизацията. За сметка на това раздържавяването чрез РМД-та процъфтява. От тази гледна точка може категорично да кажем, че действителния ефект за страната от проведената през 1997-2001 г. приватизация е много малък и като цяло не покрива поставените цели и задачи на цялостния процес на раздържавяване на икономиката и създаването на финансово-стабилна държава. Общият обем на преките чуждестранни инвестиции (пряката инвестиция се счита придобиването на дялово участие над 20 % или предоставянето на заем за такова участие със срок над 5 години) за периода 1992 - 2001 г. е в размер на 4 млрд. 494 млн. щ. долара, от които едва 1 млрд. и 448 млн. щ. долара са извършени чрез приватизация или 32 %. Около 70 % са реализирани през 1997-1999 г. Мнението на управляващия в този период екип, както и на самия Иван Костов е, че проведената приватизация е успех.  Философията на приватизацията, която беше извършена в периода на управлението на Иван Костов, беше много добре описана веднъж от неговия вицепремиер Александър Божков в друго негово култово изказване:
„Ще продам всичко за три месеца, ако не ме питате на кого и за колко!“ Е, направиха го. Не за три месеца, а за три години. Затова и финансовият резултат от приватизацията на предприятията в България е крайно незадоволителен, а основният ефект от процеса на раздържавяване се изразява в превръщане на политическата власт на бивши кадри на БКП, служители на репресивните служби и  в икономическа. Както може да се проследи, след години от стартовите икономически позиции, придобити след тази бандитска приватизация, тези хора отново щурмуваха политическата власт и удобно се настаниха в нея – ни лук яли, ни лук мирисали. За тези хора ще четете в следващите части на това изследване.