Фейсбук е идеално място за носталгици. Преди дни  стената на журналиста от „Свободна Европа“ Константин Мишев заприлича на „Вила Тъга“. Разгоряха се страхотни спомени за рокендрола, когато беше млад и по българските ширини, за старите хипари, групари и прочие деца на любовта, в оная София – преди 40-50 години. Жива екзотика в епохата на светлия социализъм. Тогава в училища и университети се ковеше новата "бодра смяна на партията". Младежта отривисто пееше: „Води ни, партийо, води ни“ и „Изправи се гора от стомана“, но въпреки това новите рок банди бяха първата голяма глътка надежда.

И ето историята на софийския рок, разказана от Грациян Колев –  неподправена и много истинска. Днес той е на 63, от дълги години е емигрант в Канада,  Онтарио. Определя себе си като познавач на музиката, хумора и най-вече „дървената философия”.  Но в спомена на столичните рокаджии остава като барабаниста на бандата „От кол и въже“:

Първите ми спомени,

с тази музика са свързани с бате Митко (наш съсед) и бившият футболист на "Славия" - Тони Кръстев (който почина нелепо много, много млад). Трябва да съм бил на около 4-5 години. Бате Митко Чанков ме беше взел със себе си, тъй като аз бях доста чаровно дете (без майтап, това не е моя констатация ) и му служех като "пичеловка". Ще се поразходиме (той тогава беше "голям" - средношколец, демек) и току някоя девойка ще се понавърти покрай нас и ще възкликне: Я, какъв сладур! Аз тогава имах дълга къдрава руса коса и приличах на ангелче. ('ба си колко съм нескромен и самовлюбен, нали Милена?) Бате Митко ще ми каже: Гепи я тая бамбина за бомбите! и настъпваше смехотворна ситуацийка. Както и да е...бате Митко и Тони бяха много добри приятели. Ние, живеехме над кино "Млада гвардия". В един апартамент на "Витоша" 37", на петия етаж съжителствувахме в комунално единство: Чанкови (семейството на бате Митко, звънете 1 път), Дворянови (бивши аристократи, наказани да живеят с плебса, звънете 2 пъти), ние -Колеви (звънете 3 пъти) и господин Дянков (звънете 4 пъти), а Тони, заедно с брат си и майка си живееха на приземния етаж в една кооперация на втората пряка от нас в посока Патриарха (мисля че се казваше "Неофит Рилски", а пък може и да ме лъже паметта)...срещу кооперацията, в която живееше Йосиф Цанков, както и моят приятел Румен. Та минаваме покрай Тони и бате Митко му свирка. То тогава всяка малка общност, банда или дори и семейство си имаше свой собствен сигнал (ама ако почна сега да говоря за тях, както обичам да се отплесквам, хич няма да остане време за рока). Тони се показва на прозореца и бате Митко му вика: Пусни сега да чуе Чочето (така ми викаха, значи) див рокендрол. И макар и да съм бил, както казах на четири или пет години, направо ме гепи. През прозореца бълваше нещо нечувано от мен до тогава! С положителност, сега мога да кажа, че беше Литъл Ричард, а парчето беше "Тути Фрути".

Веднъж зарибен,

в изключително крехка възраст, аз останах с този вирус и до сега.(тъй като не съм ползувал наркотици, предполагам че механизмът на пристрастяването е същия). След това дойде РАДИОТО. Оттук- оттам се прокрадваше тоя завладяващ звук. „Битълс“, „Енимълс“, „Ролинг Стоунс“, „Кинкс“ оформяха нашата бъдеща естетична платформа. От първо само като нещо неоформено - рокът се напластяваше в нас. Като противовес из нашите родни ефири се влачеха едни захаросани ерзаци на "естрада" - смес от предвоенни американски холивудски щрайхове във възможно най-висок регистър, италианско белканто или пък френска шансонетщина, поляти с българска сироплийска поезия...Бррр...това в ушите на десетина-дванадесет годишен слушател беше точно толкова привлекателно, колкото и "алтернативата" - оперетни арийки, в изпълнение на Даскалов, Кошлукова, Босев и Кисьова, както и хорови песни, квартет "Армейска Песен" и тук-таме фолклор. Та носителите на "отдих и култура" в онези години се казваха Кирил Семов, Георги Кордов, Ирина Чмихова, Лияна Антонова, Мими, Лили, Мария...жените с тупирани косички, рокли до земята, гримирани с по кофа грим, мъжете в костюмчета, армейски подстригани и усмихнати. Песни за морето, песни за любовта, песни за луната. Изобщо - нищо общо с това, което на нас ни се слушаше. Ние искахме - РОК и туй то. Не закъсня и оформянето на вътрешната съпротива. Събирахме се по градинките, дворовете и домовете и с "кухарки" и самоделни електрични китарки, включени в радиото ние се опитвахме да свирим "упадъчната музика". В нашия двор беше доста оживено. Там в една вътрешна къщичка живееше и Кирчо (лека му пръст). Момче с няколко години по-голямо от нас, сковано от неизлечима болест в инвалидна количка. Той постоянно имаше скицник в ръцете си и рисуваше електрически китари, групари, (това беше жаргонното наименование на самодейните музиканти по онези времена) и всякакви такива нещица. Около него се събираха "големите" с китарите и се почваха там едни ми ти веселби. Дискутираха се най-новите хитове, обсъждаха се най-новите филми на Бриджитката, разменяха се снимки на групи, закупени от стрелбища, луна-паркове и най-вече от Чурулик Пенчо ( той разиграваше нещо като лотарийки в павилиончето си, намиращо се на гърба на Народния театър). После там близко до неговата локация построиха онова кафене "Синьото", а последния път като бях, имаше нещо като чейндж бюро. Снимката струваше 10 стотинки. Вместо да си купя кифла, аз отивах там и си купувах най-новите снимки на "Сони и Шер", "Херманс Хермитс", "Смол Фейсис", "Тремелъс", "Ванила Фъдж", "Ху", "Трогс", "Холийс", "Дейв Ди, Доузи, Беки, Мик едн Тич"...десетки или може би стотици кифли се превръщаха в този храм на западната пропаганда в ИКОНИ на забранената култура. Там се срещахме с деца от други училища, обменяхме информация, разменяхме плочи, магнетофонни ролки и най-вече клюки. Изобщо

гледахме и копирахме нашите батковци от Запада

Те винаги изглеждаха по-готини, по-отворени, по-освободени, тотална противоположност на предлаганата ни соцдиета. Ние се опитвахме да "пускаме кичета", да се обличаме "малко по-така" и да изглеждаме ОТВОРЕНИ.

В България почти не идваха изпълнители от вън, свирещи този род упадъчна музика. Тези, които си спомням бяха - "Сърфс" - някаква сигурно филипинска вокална група, която пунтираше "Платърс". Много бледи спомени, бил съм 6-7 годишен. След това "Северните тигри"- някаква си Шедоус копираща група от Швеция, малко по-късно "Балуунс" и "Гайс"(някакви английски дълбоко провинциални формацийки), както и "Раундабаут" - спиричуална формацийка, която изпълни някои доста хубави номерца - като да речем "Албатрос" на Флитвууд Мек. Тълпата в Летния театър беше подивяла. Ричи и Американеца, комай бяха арестувани. Изобщо - лятото на любовта отекваше и по нашите територии.

По късно гостуваха по Орфея няколко девалвирали вече величия като Мънго Джери, Рубетс, както и певецът на една от любимите ми тогава групи Муув - Карл Уейн, но вече като самостоятелен естраден певец, в отвратителен велурен костюм. Присъдиха му първа награда в годината, когато Ала Пугачова взе Орфея. Други просто не мога да си спомня...

Първите по-известни родни групи, които се появиха тогава из столицата бяха "Бандараците", "Сребърните гривни" и разбира се -официалната - "Щурците". Пепи (Пеци) Щурецът живееше недалеч от нас, с Кирчо имах контакти по-късно (при онези задължителни разменноплочни сесии, така щампосали нашия бит. Това трябва да е било по-късно, защото си спомням, че му дадох да си запише "Aqualung" на Jethro Tull, а междувременно си купих от него срещу астрономичната тогава за мен сума от 30 лева, (броени му в сребърни петолевки) един от любимите ми и досега албуми на Joe Cocker - "Mad Dog & the Englishman". Пепи Цанков ми беше пък след години преподавател по ударни инструменти.

Малко по-късно, а може да е било и по същото време, се появиха и други такива "образования на доброволна основа" - "Везни", Вили с "Викингите", както и по-малко известни безименни формации. Жоро Минчев беше показван и по телевизията, както и Щурците, облечени в униформи с фолклорни мотиви. От махалата освен Пеци Щуреца и Бисер Киров други добри музиканти бяха - Тони Елизар - барабанист в една от формациите на Райчо Иванов, а по късно и "Буфосинхронист", както и Фоти (Огнян Фотев) - китарист в една от моите по-късни групи.

Малко по-надолу от нас, на ъгъла на Раковски и Патриарха беше КАМЪКА.

Свърталище на протоблусменската тълпа в столицата

От там си другарувах най-вече с Васко Нейчев (Марихуаната), Огнян Купенов и Иван барабаниста, Люсиен, Краси Виденов, Чаво както и още няколко много добри момчета, на които след толкова години съм им забравил имената. Блус сешъни се провеждаха в едно читалище на "Раковски" което после стана комай милиционерски участък.

Първата група която аз заформих беше със съученици от класа ми. Аз, Пепи Томов, Гюро и Венци сформирахме сигурно първата хард рок формация в България, (1969 година). Пишлегари на по 15-16 годишна възраст, ние отидохме в читалище "Петър Берон" (което се намираше само на една спирка от техникума ни – „Керамика и стъкло“, ако някой е чак толкова любопитен, където секретарката Дора беше много любезна с нас и ни предостави освен репетиционна зала, също така и чисто нов комплект барабани "Амати"(еба ти!), който аз лично закупих, а услужливия превозвач, който ги докара в читалището беше шофьорчето на пикапа от службата на майка ми, което също имаше афинитет към този род музика. Аз го свързах с другата група репетираща в същото читалище ( мисля че се казваха "Облаците" комай(?)...Виж, тук спомените се объркват. От тях днес си спомням само барабаниста -Жоро Кокаланов. Шофьорчето на пикапа от службата на майка в последствие стана национална величина. Първо като вокалист в "Дияна Експрес", а после и като самостоятелен певец. Да, познахте - Георги Станчев.

Нашата група се казваше "От кол и въже"(винаги гледах да съм по-бамбашка, нали ). От време на време сменяхме името на "Фрам", така че ако сме в едно настроение и пред една публика ще сме "От кол и въже" , а пред друга - "Фрам". Дуалистичност, един вид. Нашият китарист - Жорето, беше изключително срамежливо момче и постоянно се криеше, когато свирим пред публика зад завесите. Това много нараняваше имиджа ни и ние безцеремонно го сменихме с един (тогава в очите ни - изключителен китарист!) - Емо Ряпата, известен още тогава още като Махалюльо, а сега пък като композитора - Емил Коларов, (все още го смятам, между другото, за един от най-добрите китаристи, с които съм свирил, а аз съм свирил с бая ). Той и досега е мой най-добър приятел, с който се чуваме отвреме-навреме. При последното си идване в България (през 2000-та) се събрахме цялата група и си направихме снимки за спомен...нещо като 

30 години по-късно

 Хмм...мили спомени...кога отлетяха тия години...брееейй.

По същото време се появиха и други такива групички, с различна профилираност -"Златни струни", "Импулс","Нестинари", някакви нови "Викинги" и разни индивиди, прелитащи от група на група, като Клифа, който не можеше да свири кой знае колко, но имаше Гибсън китара и уредба "Вокс", Хуто, Насо Свинята, Нако Циганина, (който свиреше като Хендрикс)...и т.н... Тогава най-големите рок-събития в столицата бяха баловете по случай 8-ми декември в Художествената академия, където се появяваха величия от ранга на "Щурците" и Вили Кавалджиев, който цепеше Мотаун саунд като никой друг до тогава в България. Много популярни бяха и концертите в Университета, където се подвизаваха "София Експрес" - Жоро Динев - бас и вокал - човекът, който пееше песните на Фогърти, по-добре от самия него... С Жорето свирихме заедно после в "Рок Арсенал", Христо-Трогса - ритъм китара, Митко Пейджа - соло китара, Ники Котленко - барабани (летях насам към Канада в един самолет със сестра му - Любов, която пък си се връщаше в Щатите, (припомняхме си старите години, разбира се) и Юри Ступел - клавишни. Та тогава - това беше горе-долу сцената из София. Е, току ще поканим някой да свири заедно с нас (предгрупа му викахме), защото нямахме кой знае колко материал да изкарваме дълги маратони. Тук ще се засечем с Лечев, там с Коцето Бахаров, Анди ще свири с тоя, Любеца с оня...изобщо знаехме се и си кимахме по улиците като се срещахме. Ако ни подберяха, едва ли щяхме и един вагон да напълним. Ние свирехме в читалището "Петър Берон", което беше над самото кино. Там по онова време бяха и канцелариите на "Техникума за естрадни изпълнители"...дето му викаха.

 Снмики: Личен Архив

1. Грациян Колев

2. Групата „От кол и въже“ , пунтира обложката на албума на Бийтълс Abbey Road (Най-отпред е Димитър Ягличев - Чочо, Венцислав Николов – бас, Емил Коларов – китара, Грациян Колев – барабани)