Павлина Владимирва*

Забелязах ги на опашката на checkin на софийското летище. Симпатични родители с 4 деца, чакаха редом с мен полета за Виена. Нещо обаче не беше съвсем наред с това семейство. Възрастните и най-голямото дете, момче русоляво като тях, говореха английски помежду си. Трите по-малки дечица, момиченце на около 4 и две момченца между 5 и 8 годишни, очевидно нямаха кръвна връзка с двамата руси родители - бяха мургавки и разпалено говореха чист български помежду си. 
Възторжено се радваха, че ще летят - явно им беше за първи път. 
- Сега ли ще летим?- по-малкото момченце дърпаше бащата за ръка. 
-Да, сега. -бащата явно беше понаучил български и усмихнато се опитваше да отговаря на малчуганите.
Предпазливо заговорих бащата, попитах го дали децата говорят английски. "Още не"- беше отговорът. Предположението ми се потвърди - децата бяха осиновени български ромчета, расли в дом за деца. Бяха кръвни братчета и едно сестриче. Това че бяха расли в дом, а не в ромското гето, обясняваше защо говореха доста приличен и чист български, без акцент.
Заминаваха с новите си родители за САЩ с прекачване през Виена. 

Двойното щастие - да имат мама и тати и да летят за първи път - беше изписано на лицата им и радостта им изпълваше въздуха около тях.
- "Искам пак горе"- подаде ръчички към баща си малкото момченце и бащата го качи на раменете си. 
Детето прегърна с две ръчички главата на баща си и започна да го гали по косата и по тридневната му брада. Погледите ни се срещнаха и го разбрах без думи: "много ми е хубаво, горд съм с моя прекрасен татко!".
"Мамо, вземи ме"- като видя от братчето си, поиска и момиченцето да бъде носено и синеоката майка го взе на ръце. 
А русото най-голямо момче, американчето, играеше ролята на грижовен батко и се опитваше да бъде полезен: помагаше на по-малкия си брат да сложи раничката си на гръб, водеше го за ръка, показваше на сестричката си как се отваря пластмасовото шише с вода. 
Така разнородното, но видимо щастливо семейство, мина успешно през всички проверки на летището и влезе в ръкава, водещ към самолета. 
- Това самолетът ли е?- попита момиченцето, прекрачвайки прага на машината.
- Да, това е самолет - отговори чуждоземният татко, като забрави определителния член. 
- Ооо, колко е голям! - възкликнаха братче и сестриче в един глас.

Изгубих им дирите в самолета, седяха доста по-назад от мен. Гласовете им се смесваха с другите детски гласове в пълната машина с емигрантски българчета, които се прибираха от лятното си гостуване при баби и дядовци. Но тези три деца бяха с други съдби - те бяха улучили шестица от тотото. Съдбата беше двойно щедра към тях - тя ги беше изкарала от гетото, където вероятно щяха да се превърнат в прототипа циганчета, които сме свикнали да смятаме за отпадъка на обществото ни, достоен за омраза или присмех. А сега бяха получили и най-важното - любящо ги семейство.
На излизане от самолета ги видях отново. Бързаха за презокеанския полет. Стиснах ръцете на двамата родители за довиждане, казах им, че се възхищавам на това, което правят и им пожелах "На добър път".

*Текстът и снимката са публикувана на фейсбук страницата на автора, а трогателната история се е разиграла в петък, 1 септември.