Политическата наглост

Едвин Сугарев

Тя, уви, вече е ежедневие. Нещо по-лошо: вече е стил с претенции за просперитет. Смята се, че колкото си по-нагъл, безогледен и арогантен, толкова повече са шансовете другите да се сепнат и да отстъпят пред твоите искания. И още по-лошо, макар и валидно предимно в български контекст: че 

простотията и арогантността са печеливша политическа стратегия,

 която сближава политика с „народа“ и бива харесвана от повечето хора – в което, за съжаление, има и частица истина – не случайно чалга-културата, пропагандирана и от днешни политически лидери, утвърждаваше именно бай Ганьовската арогантност и егоизъм като база за отношенията между хората. Никак не е случайно и това, че в България „умнокрасивите“ се оказа ругателна дума – като очевидно е по-достойно да бъдеш грозен и глупав – една гледна точка, която между впрочем се реализира и чрез култовата реплика на Бойко Борисов: „Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме.“

Чрез следване на такива стратегии се стигна до тресавището, в което затънахме през изминалата 2025 г. – с парламент, който повече прилича на долнопробна пивница, с публична реч, изобилстваща с мръшляци, пиене на мазно кафе в скутове, вонящи призиви като „върви да те оправят по комбинизон“, пачки и пудели, с подмяна на истината без всякакви притеснения, с публични монолози, пълни с чаршийски изхвърляния, и със закани от типа на: „Било каквото било, от днес ще бъде, както си беше“. Проводниците на тази антикултура бяха убедени, че ще векуват на власт и че никой не може да ги помръдне от позициите им в завладяната държава – а навярно са били и искрено удивени, когато им се наложи да се налягат парцалите пред невижданите от десетилетия протести. 

Въпреки този безспорен успех на гражданското общество в България обаче трябва да си дадем сметка, че това тресавище е по-дълбоко, отколкото ни изглежда, тъй като е манталитетно обосновано и има дълбоки народопсихологически корени, начеващи от знаменития герой на Алеко. Страната ни винаги е страдала от емблематичната простащина на този герой и неговите чада, както впрочем и от стадните инстинкти на масата, която разглежда всяка индивидуалност като враждебен елемент – и предпочита някой друг вместо нея да решава кое е добро и кое е зло – и как да се живее, а и в какви съюзи да встъпва нацията, тъй като с  хомот на шията се битува по-безпроблемно, следователно и по-уютно.

За голямо съжаление обаче политическата наглост и арогантност вече не са само български феномен. Ако се вгледаме в глобалната политическа сцена, няма как да не забележим, че става дума за тенденция в световния нравствен климат – и особено в неговите геополитически аспекти. По-лошо: след повторния избор на Доналд Тръмп за президент на САЩ и след превръщането на Русия в изцяло фашизирана и сатрапска държава българските бай Ганювци има на кого да подражават и има от кого да си мислят, че произлизат. И те на драго сърце прегръщат тази нова за тях, неочаквана генеалогия.

Можем само да подозираме на какво се дължи този ценностен срив, тази деградация и нравствено израждане на световния геополитически контекст. Очевидно настоящото 

оварваряване на нравите 

е свързано със загубата на ценностни ориентири, с релативизма на критериите за нравствено допустимото и разпадането на трансцеденталните перспективи в съзнанието на съвременния човек – за сметка на консумативни страсти и супермаркетно живеене. Параметрите на тази цивилизационна аномалия обаче са повече от ясни – и те се основават върху убедеността, че всичко е позволено в името на постигнатите цели – и че правото е на страната на силния, докато упованието в силата на правото е отмряла либерална илюзия. Изглежда за новата глобална коалиция на сатрапиите и лицемерните лидери, заменили справедливостта с глобалния келепир, е без значение факта, че това „право на силния“ няма нищо общо с реалната политика, а е най-точната дефиниция на варварството – и е такава откакто свят светува. И тъкмо това е причината, поради която Тръмп и родните ни наследници на бай Ганю – като Бойко Борисов и Делян Пеевски, си приличат като родни братя – разликата е само в мащабите.

Това ново варварство изключва солидарността, зачерква понятия като достойнство и чест, анулира емпатията като основно човешко качество. Негов въплътен символ е именно Доналд Тръмп – пред когото всички сторонници на правото на силния се надпреварват се преклонят. Наскоро пред журналисти от „Ню Йорк Таймс“ той заяви, че няма нужда от никакъв международен ред, а единственото, което може да ограничи неговите правомощия, е неговия собствен морал. Уви, това е нон сенс: всички негови действия към настоящия момент показват, че в неговата ценностна система 

няма място за такова нещо като морал

Ако имаше морал, нямаше да обяснява на Зеленски как нямал карти, и да го натиска да капитулира пред Путин. Ако имаше морал, нямаше да мотивира действията си във Венецуела с това, че САЩ се нуждаят от пълен достъп до петрола на тази страна. Ако имаше морал, нямаше да насърчава протестиращите в Иран да завземат правителствени сгради с обещанието, че САЩ са „на път“ в тяхна помощ – и да пасува въпреки хилядите избити, след като разбере, че Иран не е Венецуела и режимът там няма да падне толкова лесно. Ако имаше морал, нямаше да казва колко глупаво била постъпила Норвегия, като не му е дала Нобелова награда за мир. Ако имаше морал, нямаше на се заканва, че ще придобие Гренландия „по единия или другия начин“ – и нямаше да налага санкции на своите съюзници от НАТО, защото били изпратили ограничен брой войници там. 

Мога дълго да продължа с това изброяване, но няма смисъл, тъй като нещата са очевидни. Именно липсата на морални критерии лежи в основата на днешната политическа наглост, обхванала като проказа нашия свят. Тази липса е и плоскостта, върху която се гради поведението и на Тръмп, и на Путин, и на Си Дзинпин, и на Ким Чен Ун, а ако се върнем към нашите български проблеми – и на Пеевски, и на Борисов. Тяхното морално безразличие е това, с което трябва да се преборим. Такава битка изисква много качества, но нека не забравяме и това, че никога и при никакви обстоятелства не можем да си позволим да мислим, че целта оправдава средствата или че силата има приоритет пред правото и справедливостта. Нито пък можем да си позволим да правим мили очи пред силния или да се снишаваме, докато бурята ни отмине. Което – уви – виждаме твърде често в нашия свят.