Васил Данов

Да. Все още.
Дължим му прочит.
Дължим му честен прочит.
Дължат му разбиране онези получовечета с интелектуално равнище на районен секретар на БКП, самонарекли се политици и нацвъкали портрета му над бюрата си.
Дължим му ежедневна сверка на помисли и на постъпки с духовния свят и саможертвата му, неподлежаща на девалвация.
Дължим му собствени и изстрадани прозрения за несъвършената, греховна природа на българина.
Дължим му неподкупен самосъд за еснафската бъзливост, за ориенталската си леност, за мързела и готованството, за овчедушието и покорството, 

за предателствата и удобните заблуди,

 че някой друг ще свърши делото, което е по силите само на огромното мнозинство от населението.
Дължим му примера за чисто народния човек, за когото службата на Отечеството е най-светлата участ, с която би могла да го дари Съдбата.
Дължим му безкористно обричане на националната кауза, пестеливо отношение към народните грошове, тихата и изпепеляваща омраза срещу близки и по-далечни поробители и срещу българските им подизпълнители.
Дължим му готовността да се жертваме за свободата и на други народи, както и категоричното отхвърляне на суетността, свързана с почести, постове и власт.
Строгата мярка към всекиго и всевиждащият поглед на Апостола го превръщат в 

безпристрастен съдник на човеци и народи

 В епоха, когато се вихрят национален егоизъм, скоротечно избуял шовинизъм и равнодушие към съдбата на другите, водачът на българската национална революция се издига високо над гребена на политическите и духовните тежнения на времето си, за да мери ръст с дейци и идеи от следващи столетия.
Далеч преди да е възкръснала държава и да е покълнало гражданско общество у нас Дякона вижда България като „демократска република”, с конституция и равноправие за „българи, турци, евреи и прочие”, със „Свобода и всекиму своето”.

Разпопеният Дякон, на пръв поглед не особено начетен, образовал се само по църковни книги, достига удивителни дълбини на логиката, на политическия и на философския синтез, на историческите прозрения за бъдещето на Отечеството, на Балканите и на Европа.
Идеята му за диалектическата връзка между Човек и Време („Времето е в нас и ние сме във времето...”) е достойна за цели томове научни изследвания. Над нея биха се потили легион кабинетни философи, чоплейки само черупката на огромния й плод.
Мимоходом, в къси писма и задъхани бележки, докато се крие от потери или се готви да приобщи към святото и кърваво Дело нови български души, Левски нахвърля програми и идеи, стъписващи с размаха, с математическата точност и с красотата на поетичния си изказ.
Предателства бележат с черно клеймо съвестта на нацията ни. Историците доказаха, че не само поп на име Кръстьо е издайникът. Тежкото е, че предателят и предателите на Левски и на още стотици като него са

 все българи

Някои учени и писатели твърдят, че предателството е типична българска черта. Шегаджии подхвърлят, че било национален спорт.
Не е вярно. Историята на всички народи е пълна с предателства, които те грижливо помнят, но не изваждат на показ.
Заради Делото и Словото, заради предателствата и бесилото, заради духовната енергия, с която инжектира в гените на нацията небесният му магнетизъм, дължим на Дякона-Апостол покаяние, поклон и незабрава.

Всеки народ е вечен длъжник на великите сенки, които съзиждат историята му. Щото тя, историята, далеч не е само дати и събития, подредени в хронологичен ред.  
Историята е живата, пареща връзка между поколенията, чрез която люде, живяли далеч преди нас, искат да ни кажат нещо. Да ни предадат най-ценното Знание, което са извлекли с цената на болка, страдания, унижения, грешки и заблуди.
Тези хора хортуват с нас чрез най-чистите представители на своята епоха.
Както боговете поучават простосмъртните, като им изпращат светци и апостоли.