Николай Василев

Интелектуалната немощ на българските путинисти е съизмерима с тяхното настървение, което заплашва да разкъса българското общество. Ако изключим „четирихилядниците”, които пропагандират с користна цел, можем да разделим нашите путинисти на две категории.

 Путинофили и „реалисти”

Първите искрено мразят Запада, изпитват екзистенциално неудовлетворение от живота си и обвиняват за това „демокрацията”. Те са убедени, че тя, по думите на Корнелия Нинова им е „отнела много”. Сигурни са, че канадските компании изнасят на безценица златото на България, без за миг да си помислят защо при Тодор Живков не си го копаехме сами и не бяхме богати като Кувейт. Те посочват, че ЕС ни е затворил четири блока в Козлодуй и са сигурни, че това е било единствено в преследване на материална изгода. Вярват, че ЕС настоява да търпим гей паради. за да бъде унищожено българското семейство – при все, че сривът на раждаемостта и обезлюдяването на селата беше в пълен ход по времето на „социализма”. Те отричат очевидния факт, че през първите две десетилетия на 21 век българите живяха по-добре отколкото през който и да било период в хилядолетната си история. Според тях българите не трябвало да се радват на „дърнкулки”, а да градят тежка промишленост и да водят независима финансова политика. Подобно на Валентин Вацев вярват, че „векторът на развитие на България бил евразийски, а не атлантически”. Много от тях работят в Западна Европа и смятат, че демокрацията, а не посткомунистическата олигархия ги е превърнала в „гастарбайтери”. Макар основен носител на тези идеи в днешната партийна система да се наричат „Възраждане”, те 

отричат основното съдържание на българското възраждане, 

а именно идеята от затворен, ориенталски селски народ да се превърнем в модерна, търговска, демократична, европейска нация. Да се освободим, а не, по думите на Евгений Дайнов да сменим турския султан с руския цар. 

Този вид путинистки пропагандатори проповядват, че Путин е прав, че Русия води отбранителна война и че само с нея България има шанс да оцелее. Те могат да мобилизират определен тип гласоподаватели, но едва ли ще спечелят сърцата на все пак реалната средна класа – хората свикнали да почиват в Гърция и да изпрашат децата си да следват в Западна Европа.

Вторият тип путинисти са по-прикрити и от тази гледна точка по-опасни. Те уж не оправдават Путин, но го приемат за олицетворение на Русия, а тя за тях е природна даденост. Както не можем да очакваме от лъва или от тигъра да станат тревопасни, така не можем да очакваме от Русия, в своите постсъветски граници да стане част от либералния световен ред, защото това неминуемо ще доведе до нейния разпад. И не можем да очакваме тя да приеме страни като Украйна и Грузия, в своите постсъветски граници да станат част от „Колективния запад”. Западните лидери е трябвало да знаят, че по-скоро ще има ядрен апокалипсис, отколкото Русия да допусне подобно нещо. Няма значение дали Русия е права или не е. Нейната позиция е даденост, с която е трябвало всички да се съобразят. Според тези путинисти европейските лидери е трябвало да разберат, че за да получават от Русия доставки на суровини, не е достатъчно да платят пари. Трябвало и да се съобразят с руските „чувствителности”. Нямало как Русия да допусне НАТО, което е вече само на 160 км от Санкт Петербург да се разположи и на 750 км от Москва. Нямало как Русия да подложи на риск най-важната си (от края на 18 век) военноморска база в Севастопол. Волята на народите по руската периферия за тези теоретици няма никакво значение. Какво от това, че те чукат, все по-отчаяно на вратата на НАТО. Важното било западните лидери да разберат, че в очите на Путин присъединяването към НАТО на страните от Източна Европа и особено от постсъветското пространство изглежда като навлизане в неговия периметър и поставяне не сигурността на Русия под риск. Западните лидери е трябвало да знаят, че щом Русия вижда нещата по този начин, тя ще реагира и последиците от тази реакция ще са катастрофални. 

Подобна теория в САЩ развива известният професор Миършаймър. У нас сред тези „реалисти” се включи синята легенда от зората на демокрацията (и както се оказа по-късно) „агент Николай” от Държавна сигурност. 
Само че цялата тяхна интелектуална постановка е фундаментално погрешна. Демократичният постмодерен свят, на отворени граници, свободно движение на стоки, капитали, а често и на хора, не може да сътрудничи с империя, разположена на неговите граници, която разглежда света през призмата на сфери на влияние.

 Къде да е границата на руската сфера?

 Някъде в Източна Украйна? На границите на бившия Съветски съюз? На границата на православието с католицизма и протестантството, както предлагаше Самюел Хънтингтън? Да се каже на някоя държава, че не може да е член на ЕС и НАТО защото видите ли Русия разглеждала това като накърняване на нейната национална сигурност, е точно толкова несъвместимо с Хартата на ООН, с Хелзинкските споразумения и дори с Протокола Русия - НАТО, колкото и посегателството на териториалния интегритет на съответната държава. Подобна договорка с Кремъл няма да гарантира сигурност и сътрудничество, но ще разклати международния ред. 

Много българи днес не искат да приемат, че в Украйна имаме близък нам народ нападнат от ужасен враг и някак по инерция приемат, че конфликтът всъщност бил между Русия и Америка. Американците щели да се бият до последния украинец. Европа щяла да загине, но за разлика от Титаник, със загасени светлини. И България можела някак да се сниши, докато отмине бурята. 
Само че Америка може да живее и да просперира и без Украйна. Украинците не се бият за Америка, а за собствената си родина. И далеч не е сигурно, че ако получат достатъчно военна помощ ще бъдат избити до един. Те може и да прогонят агресора. Европа може и да издържи без руските доставки, а една руска победа над Украйна ще е много по-тежък удар за страните от стария континент. Но за Русия загубата на европейските пазари ще е много по разорителна. 
Според Георги Марков от понеделник войната за Русия ставала „отечествена”, а Русия никога не е губела „отечествена” война. Но хаосът по летищата и по границите на Русия показва, че за много руснаци войната изобщо не е такава. Те знаят, че техните лидери могат да сложат край на трагедията незабавно – като се изтеглят от международно признатите граници на Украйна, което, ако се случи скоро, ще даде реален 

шанс на Русия да заживее в мир и сигурност

Но усещат, че колкото повече млади хода бъдат хвърлени в месомелачката, толкова по-неудържими и несигурни ще стават международно признатите граници на Русия. Не защото украинците или НАТО ще настъпят към Москва, а защото центробежните сили в самата Русия ще станат неудържими. 

След тези избори България не може да си позволи да няма редовно правителство и отношението към войната в Украйна без съмнение ще е най-важната разделителна линия. Неочаквано дори вицепрезидентът Илияна Йотова заяви, че Путин трябва да бъде спрян, забравяйки как преди няколко години приклекна пред руския патриарх и така съдейства за едно от най-ужасните предателства в българската история, а именно отказът на БПЦ да приеме да стане църква майка на МПЦ – ОА. Акт с който нечестивото силово инкорпориране на македонските епархии към Сръбската православна църква оставаше без правни последствия. Вместо това допуснахме периода на Екзархията да остане в историята като някакво временно недоразумение. Румен Радев, който, макар с определена двусмиселност призна анексията на Крим днес заявява, че България няма да признае псевдо референдумите в Динецк, Луганск, Запорижието и Херсон, но не поиска от Русия да се оттегли от Украйна, Грузия и Молдова. Бившият служебен министър и лидер на партия Стефан Янев обвини не Путин, а „липсата на европейско лидерство” за войната. ДБ се обяви за „депутинизация”, но отказва да даде ясен сигнал, че няма да се коалира отново с БСП, въпреки, че оттам открито твърдят, че военната помощ за Украйна не спомагала за постигане на истински мир. А за ГЕРБ като че ли войната в Украйна не съществува. Както и за Продължаваме промяната. 

Седмица преди изборите путинофилите и „реалистите” успяха да създадат достатъчно объркване и хората наистина не знаят за кого да дадат своя глас. Можем само да се надяваме, че през идните дни нашите родни политици ще заявят ясна позиция относно войната, ще осъдят недвусмислено опита на Путин за ескалация, която няма да обърне хода на войната и ще убедят гласоподавателите, че ще формират редовно правителство, което ще е готово да взема смели, но отговорни решения!

Путинофилите няма да обърнат обществените нагласи у нас, стига обществото да разбере несъстоятелността на тезите развивани от т.н. „реалисти”