Владимир Перев, Скопие

Моето поколение се запозна с характера и работата на Йозеф Гьобелс сравнително рано, това е човекът, чието име стана синоним на бруталната и безскрупулна пропаганда. Някъде в средата на 60-те години сръбските и хърватските издателства превеждаха обширни книги и материали за Гьобелс, Гьоринг, Хитлер и други лидери на Третия райх от няколко европейски езика. Честно казано, материалите бяха прочетени и добре обсъдени, но никой не изрази голямо учудване, възхищение или омраза към характера и творчеството на един от създателите на нацистка Германия. Вече ни беше писнало от вечните, едни и същи обещания на комунистическото югославско правителство за „справедливост, равенство и по-добро утре“, така че бяхме с дебела защитна черупка от пропагандата. 

Ах, тази магическа дума-пропаганда, толкова обичана да бъде почитана от всяко правителство и толкова избягвана от него, сякаш се превръщаше в дума за нещо отвратително, нечестно и мръсно ... но практикувана на високо и на широко. След това дойдоха проучванията и социологическите изследвания на института „Галъп“, на които се доверявахме безрезервно, за да разберем, че това също е вид манипулация, но сега увита в красива, цветна опаковка. От тази позиция нещастният Гьобелс ни се струваше далечен, наивен и несериозен, като всеки човек, който е убеден, че заблудите му са единствената истина. За да се самоубиете, заедно с цялото си семейство, трябва да бъдете истински разочаровани от резултатите от вашата работа. Ако беше жив, днес щеше 

да се гордее със своите последователи,

 поне в балканските страни, единствените, които не преминаха в капитализъм, и останаха в „тъмната зона“ на нерегулирания посткомунизъм / постсоциализъм.

Точно тези дни, когато се празнуваше или осъждаше влизането на българските войски в Македония през 1941 г., базираният в Скопие Институт за социологически изследвания Eurotink произведе поразителна новина, в резултат на тяхното изследване, стана ясно че "само" 51% от македонците смятат България за свой враг . Глупава гьобелсова пропаганда, колко Македонци трябва да кажат, че България е техен враг, трябва ли да са 90% или 100%, за да каже някой какви са в действителност отношенията между двете страни, които не могат да се разберат за основни неща. 

Не, всичко това е просто обслужване на актуалната българска политика и даване на „вятър в гърба“ на партии и лица, търсещи хаотична промяна в политическата ситуация в България. Просто казано, на македонски, "да, сега отношенията ни са добри и ние ви обичаме, защото на изборите свалихте Бойко Борисов, Екатерина Захариева и Красимир Каракачанов ... така ще ни бъде по-лесно да се разберем с вас."

Някак по същото време по БНТ гледахме „История bg“, където група историци положиха усилия да обяснят влизането на българските армии в Македония, лавирайки между термините 

„освобождение“ и „окупация“

 Само ден по-късно неизбежният и в Македония (не)любим Стефан Дечев, в българската секция на Свободна Европа публикува дълга статия по същия проблем, създавайки нови и нови дилеми за това какво е било българското управление на Македония  в периода 1941-44, както и за  страничната и неуместна съпротива срещу това управление. Този път той беше умерен до известна степен, но тук никой не може да разбере какво е това желание от страна на някои български интелектуалци да си сипят пепел по главите и да търсят някакво "планетарно извинение" за германския геноцид върху македонските и тракийските евреи, в който българската армия е била само инструмент в ръцете на СС и Вермахта, а македонците, чиновници по това време в „окупационната“ българска администрация, са били дясната ръка както на германските, така и на българските институции. 

Световноизвестно е, че гърците в Солун, сърбите в Белград и Сърбия са извършили по-големи погроми срещу евреите, ние дори не споменаваме за погромите срещу евреите на територията на НДХ. Но, най-важното е, че никоя от тези държави не е спасила нито един от своите евреи, за разлика от  Царство България.

В македонската и за съжаление в българската политика днес Гьобелс се интерпретира и прилага по примитивен начин, с голи лъжи в красива опаковка, напълно в съответствие с нивото на политическо съзнание на нашите народи. Ето защо ние сме в това положение. СФРЮ по времето на Тито, и особено след него, върви в друга посока, като прилага ценностите на Гьобелс, визуализирани от майсторските постижения на Лени фон Рифенщал. 

На хората беше предложено кино, където всички битки бяха героични, всяко поражение беше победа и по-специално сърбите, бяха най-великите хора в света, както в победи, така и в поражения – а пораженията се превръщаха в победи. Първо  правеха партизански филми, след което преминаха към филми, които критикуваха националноосвободителната борба и комунизма и накрая завършиха със зрелища като битката за Косово. Който не знае история и гледа филма, със сигурност ще си помисли, че сърбите са победителите в битката. Заснети са много филми за Първата световна война, в които Сърбия е показана като земя-мъченица, а сърбите като„един мъченически народ, несправедливо нападнат от враговете, но винаги победител в битките“, а в този момент върви и поредица за характера на крал Александър Караджорджевич, престъпникът, когото сегашното сръбско правителство иска да представи като мъченик за благосъстоянието на всички южнославянски народи. 

Това е духът на Гьобелс,

 обработен, разбран и приложен на най-високо интелектуално ниво.

Къде сме ние тук? Е, нали сме една нация, не споделяме ли заедно и добро, и зло, и поражения и победи в продължение на 1340 години, с изключение на последните сто години. Остава ни опашката на историята и пропагандата, колкото и неудобно да звучи. Кога ще направим филм за битката при Брегалница ... Знам, че Дебелянов е писал, но ние не четем. Не бива да се срамуваме, че битката е загубена, битката при Каймакчалан също е загубена, но героизмът на българските войници и офицери може да се прочете и в сръбските вестници. Имаме ли филм за Борис Дрангов, човекът, който отива на фронта с последния випуск свои юнкери от Военното училище. Той губи живота си в своята Македония. Възнамеряваме ли да направим филм за отбраната на Беласица, в районите на Тумба и Дъб, където британските и френските войски, заедно със своите колониални армии, търпят тежки загуби ... тази позиция не се губи. Ако Западът е направил филма "Галиполи", за съдбоносното място на своето поражение и некомпетентността на собствените си генерали, тогава трябва да направим филм за нас, 

нашите победи, нашите поражения, 

за да визуализираме героизма и единството на нашия народ в онези съдбоносни моменти. Всички сме били там, както македонци, така и тракийци и добруджани, всички сме се радвали на победите, заедно сме оплаквали мъртвите и сме съжалявали  за нашите поражения. Това е нашата обща история.

Всички знаем, че има пари за тази цел, но няма добра воля и намерение. България е заета с поддръжката на своите паметници тип Альоша или тяхното „хуманно” затваряне под формата на пирамида или ранноримски некропол. Има пари за това. Ако е така, нека бъде заснет филм за „освобождението“ на България от фашизма от съветската армия и вземете за основа на сценария книгата на Христо Троански „Убийствено червено“. Съдбата на България в тази книга ще бъде най-голямото извинение на македонците, евреите, англичаните и ако искате, асирийците и египтяните за всичко, което според тях българите са им направили. 

Знаем, че ще ни бъде трудно с такива филми, с такива книги и такава поезия. Не, това не е Гьобелс, тук се срещаме с неговият брат близнак Жданов, толкова добре познат ни и все още загадъчен и недосегаем. Той е 

скритият полицай на нашия дух,

 той е отварата на собственото си самозабравяне. И за да не се събудим от безсмисления сън, той ни държи в позиция на вечна вина за извършеното и за това, което не е направено, като езотерично чувство за собственото ни освобождение.
Не гледайте български филми, казвам на приятелите на сина ми. Ние не сме там, присъстваме само в „Мисия Лондон“, когато крадем гъските и най-вече когато подпалваме посолството - наистина изглежда, че сме една нация. Между другото, вижте „Оркестър без име“, това сме истинските ние, макар че не сме споменати като македонци и българи, ние завинаги сме на пътя на далаверата и недоизказаното.