Иван Николов, КИЦ „Босилеград“

Краят на 2022 г. покрай всичко останало, показа и чудовищните размери на всеобщата катастрофа на българите в Западните покрайнини вследствие на денационализаторската политика която продължава повече от един век.

В началото на март паднаха мерките и ограниченията свързани с ковид пандемията на границата с България и това май беше най-доброто, което ни се случи след двегодишната изолация.

През юни стана нападението с камъни върху екипа на „Следите остават“ на БНТ в с. Караманица. Впоследствие мината за олово и цинк „Подвирове“ най-накрая спря „пилотното“ производство и изпускането на отровни води в притоците на река Драговищица. Местните еко-активисти извоюваха една малка битка, но не и войната за здрава околна среда. Мината за олово и цинк „Грот“ в с. Мусул продължава да работи. Планината „Бесна Кобила“ е издупчена като швейцарско сирене и свлачищата вече тръгнаха. Отделно отпадъчните води от мината се изливат с пълна сила в препълненото хвостохранилище, Лисинското и Власинското езеро и продължават по течението на планинските реки към Морава.

Международните рудодобивни компании продължиха със сондажите почти на цялата територия на Босилеградска община. Отново се претоплиха старите манджи за огромните залежи на злато – 19,3 тона само в района на Тлъмино, които стрували над милиард евро. Захариев и Вучич доволно търкат ръце за нещо, от което всеки друг може да спечели, но не и Босилеград. По правило, навсякъде по света рударските селища са най-бедните и замърсените. Та ако това е

бъдещето на Босилеград,

заедно с него, зла съдба ще сполети и българските и македонските селища около границата.

Тази година имаше и избори за Национални съвети на националните малцинства в Сърбия, включително и на българското. Проведоха се от немай-къде, без никакъв обществен дебат, със същите подправени избирателни списъци, със същите кандидати и строго подчинени на Владимир Захариев и Стефан Стойков медии. Резултатът си остана същия – старият антибългарски състав си остана да провежда сърбизацията на българите. Председателят Стефан Стойков се е произнасял твърде остро и некултурно срещу българските дипломати в Сърбия, но никой не го е чул дума да каже срещу антибългарската кампания, която непрекъснато тече по сръбските медии – за „българските зверства“, за сърбо-шопите, за посегателствата срещу българската история, език и култура. За литийните шествия, за „научните“ конференции, за изложбите, за медийните изяви. За „юлианските“ празници, с които ни разделят и противопоставят с другата, по-голяма част от православната българската нация която била празнувала по „католическия календар“?

В такава атмосфера, да кажеш че си българин съвсем не е здравословно. Особено ако се има предвид общата националистическа истерия в Сърбия. Но нашите лидери не се вълнуват от това.

Превеждането на учебниците от сръбски на български, позитивната кампания за откриване на паралелки с обучение на майчин български език, освобождаване на медиите на български език за обществено ангажирана и професионална журналистика, официална употреба на български език, консумиране и създаване на българска култура – всичко това все още е под свъсения поглед на старите югославски комунисти от български произход и техните радикални наследници.

Преброяването на населението в Сърбия през октомври 2022 г., тегли чертата под стогодишната агония. От някогашното 100-хилядно малцинство е останало съвсем малко.

Населението на Босилеградска община сега е 6 171 жители. В сравнение с преброяването от 2011 година когато населението е било 8 129 жители, сега е намаляло с 1 958 жители или с цели 24,1%!

В Цариброд са изброени 8 075 жители. 2011 година са били 10 118. Намалели са с 2 043 жители или с 20,2%.

За нас, които живеем в Босилеград или Цариброд, дори и тия бройки са силно преувеличени. В една малка среда, където хората се познават, трудно можеш да ги излъжеш с някакви измислени числа. Пустите улици и празните махали по селата говорят сами за себе си. По всичко личи, че са броени и ония които са родени в Босилеград, но живеят някъде в България, Македония, вътрешността на Сърбия и Западна Европа и само от време на време, обикновено около Коледа или Великден идват в Босилеград.

Равносметката от последното преброяване – жителите на Босилеград и Цариброд

за едно десетилетие са намалели с 4 001 жители

Предварителните резултати за националния състав още не са публикувани. Остава да видим колко българи в Сърбия са посмели да декларират националната си принадлежност. Не са публикувани и другите статистически данни, които са от значение за цялостната картина на българските общини и планиране през следващите години.

Според действащото сръбско законодателство, общините в Сърбия трябва да имат поне 10 000 жители. По този критерий, Босилеград и Цариброд вече са загубили статус на общини и такъв може да им бъде признат само по изключение. Другият вариант е, с ново административно прекрояване да бъдат прикачени към съседните сръбски общини с преобладаващо сръбско население. Там перспективата е още по-мрачна. Този процес вече е започнал – значителни за гражданите държавни институции каквито са съдилища, прокуратура, кадастрални управления, данъчни управления, бюра по трудоустрояване, медицински центрове вече са изнесени в Пирот, Враня, Сурдулица, Владичин Хан.

Там където българското присъствие беше най-изразено, сега тече необратим процес на обезлюдяване. Притиснати от тежка икономическа криза, безработица, лоши условия за живот, замърсена околна среда и липса на инвестиции, хората с мъка напускат родните си домове и си търсят по-добри места за живот. Или поне за печалба, да изкарат някоя пара за семейството си.

Населението ни се превръща в самотни възрастни хора оставени на доизживяване. В социалните мрежи могат да се открият потресаващи примери на хора които прекарват последните си години сами, в полуразрушени къщи, често пъти изоставени от най-близките си, далече от проходими пътища, магазини и медицинско обслужване. До тях трудно проникват и хуманитарните организации с хранителни пакети, когато има такива.

На фона на тази сива и жалка действителност виждаме евтин и примитивен пиар на общинските кметове-феодали които при липса на конкретни управленски резултати, дават смехотворни изявления и позират пред камерите на разни срещи, софри или пред някое дарение доставено от чужди посолства.

Организирана опозиция вече няма

Няма и социална база за такава. Силно раздутите избирателни списъци, липсата на свободни и професионални местни медии и нормален политически живот, бетонираха плахите надежди за промяна. Останалите хора са финансово зависими от кметовете и се подчиняват безпрекословно, иначе ще останат без социалните програми и подаянията от 100-200 евро. Тънката прослойка независими и смели хора, които все още изразяват някаква политическа позиция по социалните мрежи, трудно могат да се оттласнат от дъното и да дръпнат напред. Все пак сме част от закостенялото сръбско общество обхванато от политическа апатия, върху която тоталитаризмът е пуснал дълбоки корени.

Вместо с престъпността и сигурността на гражданите, полицията все още гони българските духове. В сравнение с времето на Милошевич, сега даже е още по-будна за всяка публична проява на българско самочувствие. Великият брат все още следи за български фланелки, плакати и лайкове по фейсбук.

В интерес на истината и във вътрешността на страната текат същите отрицателни демографски и други процеси. Пак според предварителните резултати населението в Сърбия сега е 6 690 887 жители, което в сравнение с 2011 година е намаление от 495 975 жители или с 6,9 %. С изключение на Белград където има увеличение от 1,6%, във всички други области населението е намаляло с около 10%.

С други думи, населението в Сърбия се топи със скорост от около 50 000 жители на година или с големината на един средно голям град. При нас обаче скоростта на обезлюдяването е 2,5 пъти по-бърза. Висока смъртност, низка раждаемост и емиграция.

Дори и тия предварителни резултати сами по себе си показват, че всички твърдения на сръбските политици и държавници за Сърбия като „икономически тигър“ на Балканите са безпочвени. Жителите на Сърбия просто си търсят по-добри места за живот, а броят на починалите е много по-голям от броя на новородените. Това са фактите, всичко останало е политическа демагогия.

Иска ми се да завърша този текст по-оптимистично, но някак си думите ми убягват. Да, били сме и по-зле, били сме и по-малко. Минавали сме през възходи и падения. Големите геополитически промени и катаклизми които се задават може би са нашият шанс за спасение. Хора постигнали успехи и крушения накрая винаги се връщали там, откъдето са тръгнали.

Весели празници!