Кънчо Кожухаров, специално за Faktor.bg

Апологетите на Вапцаров, които подготвят утре големи чествания по повод 110 години от раждането му виждат в него пламенен защитник на идеите, от които те самите публично се отрекоха, но по които продължават да тъгуват – така, както и по също тъй невъзвратимо отминалата си младост. 
Те представят Вапцаров като втори Ботев, дал живота си за жадуваната от тях социална справедливост. И забравят, че Ботев е пожертвал себе си за свободата на България, а не за господството на една идеология, отричаща не само свободата, но дори личността на човека. Нека си припомним самоизобличителната теза на Вапцаров: „Какво тук значи някаква си личност?“

Поет?

В стремежа си да осигурят на Вапцаров статута на втори Ботев, неговите апологети поставят знак за равенство между лъжовния интернационализъм и пламенния патриотизъм и правят всичко възможно да уеднаквят поетичните им достойнства. Средството е просто – Световният съвет на мира, марионетна организация, която няма нищо общо с литературата и е ръководена от агенти на съветските тайни служби, дава посмъртно на Вапцаров почетна награда за мир. Наградата не е за поезия, но това не пречи на българските комунисти да я представят като такава.
И чудото е извършено – авторът на една-единствена стихосбирка, пожертвал скромната си поетична дарба 

в угода на бъдещото съветско господство 

над света, е канонизиран за поет мъченик и борец за свобода от световна величина. Къде ще се мери с него някакъв си Ботев, който никога не е имал шанс за световна известност. Целта е не само постигната, а многократно надхвърлена.
Това, естествено, вбесява хората, които виждат у Вапцаров единствено агитатора, терориста, изменника, и реакцията им е да му отрекат всякаква поетична дарба. И до голяма степен с основание, защото Вапцаров е плакатен, идеологически заслепен и елементарен в предаността си към комунизма и Съветския съюз.
Само че този отявлен агитатор създава метафори, които лесно се отпечатват в съзнанието заради своята конкретна образност („живот без маска и без грим – озъбено, свирепо куче“; „като ранена в сърцето пантера“; „ний бяхме селяни, които миришеха на лук и вкиснало“). Той не се гнуси от труда като Христо Смирненски и не създава хленчеща поезия като своите епигони от пост-социалистическата епоха. В стиховете си Вапцаров е енергичен и жизнен, боец, а не оплакващ се лигльо. 
Познавам хора, които в труден момент са намерили опора в енергията и прикритото уверение от типа „и аз съм като вас“, характерни за неговата поезия. На какво се дължи нейното въздействие? Ето няколко цитата (възпроизведен е текстът на оригиналната стихосбирка), които обясняват загадката.
 „С живота под вежди / се гледаме строго
и боря се с него / до колкото мога.“
„Народът прост, / животът тежък, скучен. –
Животът без маска и без грим, / озъбено, свирепо куче.“
„Но аз пресметнах всеки ход, / последния кураж събрах
и ти ще бъдеш победен / разкапан, озлобен живот.“
„... преминах през / гнет и тегло –
вред, където / се борят за хлеб. ... 
Погледнах надире / и плюх озлобено
и в теб [Родино] / и в самия живот.“
Зад обтекаемата словесна обвивка, която трябва да осигури поетично алиби на политическия агитатор и същевременно да бъде разчитана от единомишлениците му като революционна, прозира истинската позиция на автора. Лиричният герой, поетичното аз на Вапцаров вижда себе си в схватка с несправедливия живот – жертва и борец едновременно – и това допада на много хора. Дори да подозират, че това е позицията на лумпена, те са склонни да се идентифицират с нея, защото долавят, че тук авторът е искрен, а не манипулативен. Макар да са плакатни и ограничени, тези стихове докосват една чувствителна струна в душата на масовия човек – подобно на съвременния рап, но на по-високо естетическо равнище.
Това обаче не променя същината на нещата и ни кара да потърсим на кого е жертва Вапцаров.

Жертва?

Като оставим настрани фройдисткото противоборство с бащата, комунистическите увлечения на Вапцаров се дължат и на дейността на един малко известен, но изключително успешен манипулатор – Вилхелм (Вили) Мюнценберг. Вапцаров е една от милионите му косвени жертви.
Мюнценберг е съратник на Ленин и разпоредител на гигантските суми, които Съветският съюз харчи за пропаганда на Запад. Той създава системата за манипулиране на „полезните идиоти“ (какъвто е и Вапцаров), идеологията на днешните червени лумпени и безбройните комитети за борба за мир и против фашизма. През 1933 г. именно той организира паралелния съдебен процес в Лондон и „доказва“, че Райхстагът е бил подпален от Хитлер, докато той всъщност е подпален от комуниста Маринус ван дер Любе, чийто умствена нестабилност до голяма степен е породена от Мюнценберговата пропаганда.
Всички похвати, с които днес боравят ислямските терористи и Руската федерация: приписването на противника на всичките си престъпления, представянето на престъпника за нещастна жертва, пълното игнориране на фактите – всички тези похвати са създадени от Вили Мюнценберг през двадесетте години на миналия век. Мюнценберг създава идеологемата за равенство между буржоазната демокрация и фашизма и за СССР като борец за мир в същото време, докато Сталин форсира подготовката на нова световна война като първа стъпка към бъдещото съветско световно господство.
Разбира се, след като извършва тази огромна по обем работа, по стар съветски обичай Мюнценберг бива тихомълком убит от тайните служби на Кремъл. Става ненужен, защото голяма част от западната интелигенция вече е заразена от неговите пропагандни методи. Техни жертви са хиляди учени и писатели, които са далеч по-интелигентни от Вапцаров и би трябвало много по-лесно от него да прозрат какво се крие зад лъскавите приказки за мир и справедливост.

Изменник?

Мечтата за поетична справедливост, равенство и братство за всички хора превръща огняроинтелигента Вапцаров в лесна плячка за опитните комунистически манипулатори. В добавка естественото противопоставяне на авторитарния (и ползващия се с голям авторитет) баща прави от Никола почти пълна негова противоположност. 
Йонко Вапцаров е смел и дързък до безумие патриот (спомнете си само как през 1912 г. той и още трима комити – Пейо Яворов, Христо Чернопеев и Михаил Чаков – превземат сами град Кавала), докато в стремежа си да излезе от неговата сянка синът се превръща в 

интернационален безотечественик

Нещо по-лошо – със сляпото си подчинение на разпорежданията от Коминтерна Никола Вапцаров става отрицател на собствената си родина  (плюх озлобено / и в теб / и в самия живот“). Като послушен изпълнител на волята на Коминтерна Вапцаров проповядва „вербуване и насаждане“ на „македонско съзнание“ и разкъсване на българския народ на македонска, тракийска и добруджанска нации. 
Следва отрицателна антибългарска градация – Вапцаров става деловодител и касиер на минноподривната комисия към ЦК на БРП (комунисти), чиято задача е да подготвя диверсионни акции и терористични атентати срещу вече ненавистната му родина. Поетът е станал жертва, а жертвата – изменник и терорист. 
Ще напомня, че заради колаборационизма му с нацистите норвежците се отрекоха от Нобеловия си лауреат Кнут Хамсун – литературна фигура от невъобразимо по-голяма величина от Вапцаров, докато ние все още честваме един национален предател, като учредяваме литературни награди и кръщаваме читалища, училища и културни институции на негово име.

*
И така, отговорът на въпроса „Какъв е Вапцаров: изменник, жертва или поет?“ е очевиден: и трите едновременно. Именно в този ред.
Разбира се, това е крайно неизгодно за онези, които преди трийсет години безумно възхваляваха социализма, а сега с пяна на устата защитават интересите на Руската федерация на Путин. Заради тяхната гнусна антибългарска роля им посвещавам следното стихотворение.

МРЪСНО БЕЗСМЪРТИЕ

Изменниците няма да измрат
и винаги ще има нов Вапцаров –
ще обрече той дара си на смърт
заради чуждите си господари.

Измамниците няма да измрат,
играта мръсна тяхна е такава –
с фалшиви идеали да пленят
поредния борец за слава.

„Какво тук значи някаква си личност?“ –
ще каканижат до самозабрава
бленуващи безсмъртие безличия,
а те във всички времена остават.