Прозорецът на Овертон или как се стигна до немислимото – да браним Доган и ДС, палачите на нашите мечти

Константин Мишев*

Може ли всичко да се преглътне? Този въпрос задавам едновременно на себе си и на привържениците на така наречената "дясна градска общност". Не се обръщам към лидерите, а към обикновените хора. Към онези, които мръзнеха от студ и се потяха от жега по площадите. А някои от тях са деца и внуци на прокудени, на изселени, на инквизирани и на убити от комунистическия режим.
За мен отговорът е ясен. Става дума за 

прозореца на Овертон или как се стигна до НЕМИСЛИМОТО

 Прозорецът на този абсурд не само се отвори с трясък. Този прозорец беше взривен и се разпръсна на хиляди малки парченца стъкло. И на мястото на прозореца зее една грозна дупка. Оставете стъклото. Извадени бяха дори черчеветата.

Можеше ли преди години някой да си помисли, че демократи ще стигнат дотам, че да бранят с телата си Ахмед Доган и Митьо Гестапото? 
Доносникът и разрушител на нашите мечти Доган и мракобесната фигура от Шесто управление на Държавна сигурност Димитър Иванов. 
Вече всичко е приемливо. Почти нормално. Или напълно нормално дори. В стената зее дупката на моралното падение, но изведнъж тази дупка изглежда съвсем приемлива. Дупка ли? Защо дупка? Това вече е триумфална арка. И казват, какво неморално има да се подкрепят Доган и Гестапото в битката срещу Пеевски? Или срещу "модела Пеевски"?

Не го защитавам Пеевски. Не го познавам. Той дори не е бил роден, когато избягах от режима на такива като Гестапото. И е бил само на 12 години, когато се гърчех под шутовете на Доган. Борете се с Пеевски щом искате. Но защо рамо до рамо с горните двама? Защо? 

Интерпретирам по свой начин Джоузеф Овертон и неговия прозорец. Да не стане грешка. Много добре познавам оригиналния текст и идеи.

Как обаче се стигна дотук? 

Първо бяха отстранени антикомунистите. Вече не било имало нужда от тях. Тогава важна роля изиграха именно такива като Гестапото и Доган, с които днес се прегръщат уж демократите. И на мястото на антикомунистите дойде гвардията на "Няма ляво, няма дясно - ние сме прагматици". И нахлуха децата и внуците на средната партийна номенклатура. До НЕМИСЛИМОТО имаше още дълъг път да се извърви. След първата гвардия дойде друга. Гвардията на "С вас сме, г-н Президент". Все още НЕМИСЛИМОТО не можеше да се преглътне от мнозина. Третата гвардия беше тази на г-н Терзиев – кметът на София. Казвам гвардия, защото с него беше цялата му рода от Държавна сигурност, барабар с дългогодишния началник на ВКР (Трето управление). НЕМИСЛИМОТО започна да излъчва първоначалната светлина на олимпийската церемония снощи. Ту светне, ту за малко изгасне. За да избухне в пламъците на радостта.
Сега НЕМИСЛИМОТО не само стана мислимо, но се понесе в небето като огнен дирижабъл, за да огрее нещастната ни родина. От едната страна на тази полетяла НЕМИСЛИМОСТ ни се хили Доган, а от другата Гестапото.

Да, един прозорец не може напълно да ни опази от бурята. Но все пак донякъде възпира ветровете. Сега там е дупка. Или ТРИУМФАЛНА АРКА... който както му харесва да нарече НЕМИСЛИМОТО.
Аз не мога да преглътна!

*Авторът е дългогодишен журналист в „Свободна Европа“, Ню Йорк, съветник на Филип Димитров в първото демократично правителство на СДС.