Дължим уважение към невинността на децата и роднините им, ако не са заразени от робска и чуждопоклонническа психика

Христо Слави Рачев

Проф. Иван Младенов, беше поставил един въпрос, по-скоро вик от моралната пустиня, в която се озова българското общество. Въпросът беше: трябва ли да лицемерим пред лицето на смъртта по адрес на доказани негодници. Да ги балсамираме с небивалици, титли и купища лепкави прилагателни. Да рисуваме фалшиви образи и величаем до бога скромните им постижения.

 Във всички тоталитарни държави 

култът към поредния наглец заграбил властта е аксиома

 Ще ви се наложи да откривате изпреварващо неговия гений във всяка дума и жест. Народът изглежда като натровен с халюциногенни гъби. Появяват се и фанатици. Животът се превръща в борба за физическо оцеляване. Всичко се завърта около идиота, неговите фобии и перверзии, както зависимостите от някоя велика сила. Не закъсняват и вълните на ономастиката и топонимията. Настаняват се нови имена на градове, улици. Приспособенците, подобно на торни червеи, тлъстеят и богатеят в новата среда. Кастрят мустаци ала вожда. Пишат кантати, оди и песнопения.

Отдавна мина времето, когато трябваше да посочим мерзостите на ченгето, доносника, партийния апарат, глупостта на народа, затова 

днес сме в психогенен стрес,

 тежък конфликт с личната ни естетиката и морал. Българският тотал харесва бригадирското облекло, галоша, казармата, трафарета. Обича парадите и командата равнис. Отказвам да тълкувам разпадането на българското общество, загубата на ориентири в съвременността, като някакъв знак за величие и бъдещ възход. Как ще продължим напред с тези тълпи, които имат на разположение само разказите на манипулаторите. На внедрените и русофилофъфлещите.

 Ето ни изправени пред опъналия петала негодник, портретът му виси на стената препасан с черна лента и портиерката знае, че целия му живот е отдаден във вреда на Отечеството. Мъкнем венци, като торни бръмбари от признателния български народ. Смятам, че не е по-силите на човек отраснал в такава среда да съхрани достойнството си. Справедливо е да се отнасяме към подобни In memoriam слова с презрение. Понякога с кикот в шепи или бълбукащ оперетен смях. И 

лъвски да се борим

 срещу опити за подмяна на крехката ни демокрация с държавно устройство от съветско - вождистки тип. Беше ни наложено с танкове от чиито вериги хвърчеше кал, потрошиха ръбчетата на жълтите софийски павета, сгазиха и подчиниха българската култура и държава. Танкистите, друг път не видели жълто паве, разбраха, че вече са в Европа. В името на реда пристигна и свръх държавната регулация. Още се регулираме. Светът лети напред, променя се. Страната на злото не. Все същите рефлекси и калибър сачми топнати в рицин, пропагандни лъжи, полезни изкопаеми прахосани за активиране на полезните идиоти по широкия свят. 

Новото от Изтока е - “новичокът”

Навременната лустрация беше оздравителното синьо хапче, но го изплюхме гаменски надалеч, като непотребна костилка от синя слива. Сега ще гледаме бездарните опити за реставрация на живковото време. Искал да ни отклони от СССР към Европа. Тук зарязах писането изскочих на двора, замятах асинхронно ръце и се смях като луд, пред укорителния поглед на съседката Люда.

Global English Editing публикува кои са най-грамотните държави в света. Първо място Финландия, следват Исландия, Дания, Швеция, Швейцария и т.н. Четат хората, образоват се, отпред водят умните глави, учените, специалистите. Тези народи могат да понесат отлично повече държава, без да я разтурят и разграбят на минутата. Предприемчивите българи отпрашиха по въздух и земя, другите емигрираха в себе си. Интровертираха и оставиха лумпеното да разиграва туземни политически танци. Не остана нормалност за квас с надежда да бухне някакво ново поколение. Живеем в търпимост към боклуците си от битово и управленско естество. Закопаваме ги в древната българска земя. Могили за бъднините. Грози ни опасност от нов мавзолей с далеч по-модерно трупополагане и хладилна инсталация. 

Българинът не помни себе си, забравил е дедите си. С какъв ум и сърце се разхождаме по улица с име “Граф Игнатиев”. Да бяхме я кръстили, Генерал Колев /дето изпердаши руснаците/, Георги Марков, генерал Луков, улица Център, както желаете.

 Как се кръстим в храм с името Александър Невски

 Раждаме се в красиви градове с натрапени имена, като Димитровград, Благоевград. Във всички големи градове над главите ни стърчат съветски шмайзери. Под носа ни се формират партии финансирани от столетно враждебна нам държава. Гневим се на македонеца за подменената му история. А кой ще измете учебникарския боклук от нашата.

Дори и в най-бързо изчезващата нация все още има чувствителни хора на тема, семиотика на гражданската почтеност. Последните рибки в пресъхващия гьол. Скоро и тези гласове ще заглъхнат.
Има един феномен, който може да бъде обяснен, но никога не може да бъде разбран. И той е - смъртта. Хубавото на смъртта е, че изтрива всичко. Покойниците са подострили профили, погълнати и окончателно вглъбени в себе си. Извисени са и нищо повече не им трябва. Край на логистиката на заграбеното и лъжите, вече могат да чуят всичко за делата си. Ще го понесат, но ние продължаваме да лъжем и тях, и себе си. Раят на спомените вече не съществува, отстъпил е пред ада на забравата. 

Не бива да има прошка

 Убийците, предателите и престъпните вредители на България е редно да се погребват сами. Дължим уважение към невинността на децата и роднините им, ако не са заразени от робска и чуждопоклонническа психика. Необходима е хигиена, за да останем хора. Така разбирам прошката. Вината за провала и успехите за българската народност - е наша. Наш е патента, как да застроим неприкосновена морска ивица незаконно, по законен начин. Ние сме авторите, ние позволихме героизацията на партийната сган, позволихме и три пъти да фалира България. Справедливо е, ние да го изстрадаме. Повече от очевидна е окупационната заслуга и на големия “брат”.

Как никой не се сети да хвърли кръста в салона на Народната библиотека. Да се бият за кръста в библиотеките. Ще участват само преминалите тест за налична гражданска култура. Иначе, както виждаме вече са ни хванали за... Но и там по-внимателно. Просторечието е винаги досадно, а високият стил буди подозрения. От миазмите на реките, покрай кръста, можем да извадим единствено езичното си минало. От гащите си пясък, кал и премръзналото си мъжество с размери на плоска рибка бананка.