Д-р Любомир Канов

Има два вида плач и хленч по комунистическа България. 
Може и да са повече, но два са особено кресливи. Те, разбира се, са в дует с оплюването на Запада, присмех над “краварите” и възхвала на кремълското престъпно джудже.

 Първата жалба

 на ридаещите по комунизма е, че България под мъдрото ръководство на бай Тошо била 9 милиона, а сега била останала само с шест милиона население. Разбира се, никой от тези доморасли демографи не слага в сметката простия факт, че по времето на комунизма никой не можеше да напусне или да пътува на Запад, а всеки който се осмелеше да напусне Бг без разрешение от ДС биваше разстрелван на границата оградена с кльонове, кучета и бодлива тел. Соцлагерът беше добре пазен концлагер. Застрелваха и източногерманци и всички други бегълци от работническо-селският Мир и Рай осигуряван от съветските танкове. Успелите да преминат “оттатък” наричаха “невъзвращенци”. Никога незавърналите се…

Колко ли души щяха да избягат от онзи Рай, ако пътуването на Запад беше позволено? Колко щяха да останат да работят, да учат, да отиват и да се връщат, да вдигат нивото на туземна България във всички области на науката, образованието, технологията, производството и живота и да я приобщават към най-доброто известно на света? Вероятно щяха да напуснат поне милион млади хора от поколението родено в бума на раждаемостта след войната, което остана зад желязната завеса, мечтаейки за досег със световната цивилизация, музика, култура, мода и по-човешки условия на живот. Поради тази причина Комунизма издигна Берлинската Стена. Без нея всички хора с някакви качества и способности отсам щяха да изтекат оттатък. Така стана възможно десетилетия наред онези, които работеха безропотно и робски с ниски заплати в заводите и по полето, да издържат тунеядците, негодните и комунистическата върхушка. 

Способните нямаха избор, не можеха да напуснат и им остана приспособленството, ниската раждаемост с по едно дете и ракийката в тясната панелна кухня вечер, защото недоволството изказано на глас завършваше утихнало в затвора. Евентуално можеха да се надяват на кола Москвич от Мототехника след 20 години чакане с лихвоточки. 

Такава беше девет милионна България. Още в първите месеци след като банкрутирала НРБ отвори границите през 1989 г. я напуснаха стотици хиляди, към Европа, Канада и САЩ. И оттогава всички икономически спазми на нереформираната посткомунистическа държава, мафиотските и криминални деформации поради липсата на лустрация и правосъдие за всеки, довеждаха до нови и нови вълни от напускащи. Не демокрацията, а 

комунизмът доведе България до демографска катастрофа

 1/3 от българите днес живеят в чужбина и там раждат децата си. 

Вторият крясък, 

който се чува не по-слабо и то по националното радио или от червените партийни централи, е за липсата на престъпления, за братския безопасен живот в социалистическите панелни комплекси и за неимоверния културен, спортен и индустриален възход при комунистическата власт. Самата комунистическа партия обаче, официално призна за поне три държавни банкрута, последният —наистина катастрофален, през 1989 г, който завърши с мораториум на външния дълг. Статистиката, която накрая видя бял свят, показва ужасяващи нива на престъпност при социализма, за които никога не е била казвана истината, а лъжите за онези три Българии, които бил построил диктаторът Тодор Живков бяха напълно опровергани от фактите за състоянието на индустриалното производство и упадъка на селското стопанство до 1989 г. Впрочем, дори най-ревностните пропагандатори на тези митове почти сигурно са били подкарвани някога като говеда на “доброволни” бригади в селското стопанство да прибират реколтата заедно с учениците, войниците и студентите. Освен ако не са били от онези, които махаха с ръчички на работническата класа от перваза на Мавзолея на манифестации по случай Първи май. Тези фантазми за социалистически просперитет вървят заедно с масово разпространената измислица за това, че “имаше всичко и беше качествено, храната беше малко но истинска”. Както и това, че два пъти годишно ходели на ваканции в почивните станции на “предприятието” или в бунгало на морето. Разбира се, никой тогава дори не подозираше за съществуването на Егейско море, освен ако не беше решил да се провре между куршумите на кльона, нито за Истанбул, да не говорим за Париж, Дубай или Малдивите. 

Човешката памет е странно нещо. Пропагандата на комунизма също —сега тя е трансформирана като 

любов и признателност към фашизираният псевдо-православен путинизъм

 Ето, налага се да слушаме отново и отново тази пропаганда заливаща ефира и екрана постоянно, без отпор и без ответ, а в центъра на столицата ни да стърчат паметниците и символите на лъжата. Паметници на онези отвратителни времена, за които Оруел пророчески казваше: “Свободата е робство; Войната е мир; Който контролира миналото, контролира бъдещето; Който контролира настоящето, владее миналото”. 

Всекидневно националното медийно пространство се изпълва от самодоволно разкрачен и изпъчен борец срещу капитализма и колониализма, бръкнал господарски в джобовете на панталона си в Народното Събрание, с ухилена гримаса върху зеленикавото си лице от която те побиват тръпки. Оглушително и отвсякъде ни засипват носталгията и жалбите по комунизма, днес възроден като путинистки криминален псевдокапитализъм, полят, за да бъде още по-противен с елея на кагебисткото православие. И всички 

роби и палачи се кръстят заедно в храма

 В Империята разнасят иконите на масовия убиец Путин, а тук наместниците му, — единият самоуверен и обхванал с две ръце като своя собственост катедрата на Парламента, а другият, — свалил окончателно запотената фуражка, съска своите наизустени фрагменти проимперска пропаганда пред послушните журналистки. 

Какво чуваме? 
“Войната е мир!”
“Руский мир!”
“Краварите са империалисти!” 
“Руснаците не са! Те са наши братушки! Недейте да пипате свещеният им паметник!”
Ех, господа и госпожи българи, докога ще търпим това?
И защо, защо продължаваме да го търпим?