Христо Марков

Росен Плевнелиев доста преди официалните номинации се оттегли от надпреварата. Направи го като достоен политик – с официално изявление, спокойно и мъдро, с равен, но твърд тон. Каза това, което е преценил, че е достатъчно, премълча пикантериите, не обиди никого, не засегна политическите си приятели и врагове. Постъпи мъдро, така както правят достойните президенти. Плевнелиев е първият български президент, който напусна без излишни драми, вътрешни скандали и неизказани излияния, не поиска президентска република, не се ожали за орязаните правомощия. Ще минат години и ще разберем, че му държим благодарност, преди всичко за мъжеството, с което си носи кръста през тези 5 години.

За отиващият си президент може да говорим с Достойнство. Плевнелиев бе преди всичко достоен президент! Дължим му го.

Прерових доста журналистически материали и ми се запечати в главата едно – по време на целия мандат Плевнелиев бе президента, който понесе най-много огън и жупел за какво ли не. Като се започне от семейството, мине се през бизнеса му, та се стигне до неувереност и нерешителност, дори за хороскопа му не го пожалиха. Потърсиха дори нещо „по-така” в страхотната лична трагедия, която го сполетя. От нищо той не направи драма, не се ожали, не влезе в полемики и допълнителни обяснения. Докато предшествениците му бяха критикувани в края на мандата си, то при него залповете започнаха още в началото и продължиха до края. Президентът издържа и трябва да му бъдем благодарни за това, а и сега е момента да се върнем назад и ще ни помогне сравнението.

Не си спомням в кратката ни президентска история за държавен глава, който да не попадна в скандалните хроники заради съветниците си. Особено се отличи в това отношение Гоце Първанов, който сътвори един куп гафове с най-близките си – достатъчно е да си спомним кои бяха най-доверените му лица – Емил Кюлев, Манол Велев, Пешо Сумиста. 

Двама от тях отстреляха, а третият е в затвора

с доживотна присъда без право на замяна. Като прибавим и помилването на Цветелин Кънчев ще закръглим окончателно рекапитулацията на „успешния” президент Гоце. При Плевнелиев такова нещо не се случи – още един повод да му благодарим, че опази достойнството на институцията.

От началото до края на мандата си Плевнелиев поддържаше последователна позиция относно агентите на ДС в управлението, докато предшественика му Гоце си беше прононсиран агент на комунистическите служби, дори се опита да представи работата си в ДС като „служение на страната”. И Желю Желев, и Петър Стоянов накрая на мандата си завършиха като влязоха в тежък конфликт с партията, която ги издигна. Желю с „боянските ливади”, а Стоянов с „Иване, кажи си…”. Въпреки че припламваха искри и между Герб и Плевнелив, отчетлив и неприятен конфликт при тях нямаше и това се дължи изключително на президента. Плевнелиев бе издигнат от Герб, след избирането му успя да се дистанцира достатъчно от партията, но остана докрай лоялен към тях, не ги нападна и не влезе в открит конфликт. Въпреки че имаше защо, например за наложената му вицепрезидентка, който още в началото се дистанцира от политиката на Президента, а към края съвсем истерично започна с волни излияния.

Наглед объркания и леко смутен Плевнелиев трябваше да поеме на два пъти отговорността с назначаването на служебни правителства, когато реално властта в държавата принадлежеше изцяло нему. И двата пъти той се справи и намери така нужния баланс на интересите, въпреки че правителствата му бяха сериозно критикувани. Правил съм го и аз, но в крайна сметка рекапитулацията е в полза на президента, не може да го отречем. Когато трябваше показваше нужната мъжественост и нетърпимост към кадрите. Спомнете си само случая с Венета Марковска и отказа му да я легитимира с клетвата си пред него. Без да се двоуми Плевнелиев отказа да валидира една жена, която бе предизвикала сериозни съмнения в моралния си лик.

Либералстващите левичари в България

бяха особено гневни на Плевнелиев за отношението му към Русия и путиновските опити за доминация на Балканите. Обвиняваха го във всякакви грехове, дори за текстовете на речите му по националните празници, но точно тук той прояви завиден македонски инат и не се подаде на отстъпчивост и мънкане, защото всъщност правеше всичко възможно да запази избраният път на страната към ЕС и НАТО, а там нямаше място за успоредяване с руските интереси. Хвала му за това! Така или иначе Плевнелиев не пропусна нито веднъж 2 февруари, когато честваме избитите от комунистическия „Народен съд” български държавници и интелектуалци. Правеше го като знак за паметта, която дължим на тези хора, а това все още не е прието в мухлясалите среди на родните комунисти.

Разбира се, последните месеци му писна, защото двуличието и правенето на сметки зад гърба му не бе съвсем лоялно. Герб заговориха твърде рано за кандидат-президентска двойка и сякаш забравиха, че имаха свой титуляр на този пост, а изпълнението на Радан Кънев с номинацията на Плевнелиев без дори да бъде питан надхвърли и най-безсрамните политически жестове последните години. Дори трупата за волни изпълнения на РБ реши, че трябва да е независим и тръгнаха да събират фенове за идеята си. Президентът отново не бе дори уведомен. Защо се направиха тези ходове не ми е много ясно, дори ми намирисва на съвсем откровена провокация, но след нея нямаше друг ход за Президента, освен рано да покаже, че все пак последната дума принадлежи нему. Направи го с достойнство. Най-малкото, защото през последната година той нито веднъж не си направи устата за подкрепа.

Разбира се, съвсем оправдано е /дори да не е това причината/ обяснението за „лични причини” в отказа за втори мандат. Този човек преживя най-страшната лична трагедия – смъртта на момченцето му. И дори след нея устоя и продължи мандата си. След подобна трагедия всеки би го разбрал и всеки би му дължал благодарност за мъжеството!

Плевнелиев нямаше и грам политически опит, когато стана президент. Бе успешен и приеман от хората строителен министър, но нямаше закалката на горелите в политическите битки люде. Много хора бяха скептични след избора му/достатъчно труден и двусмислен, след отказа за задължителната подкрепа от ДПС/, но след това през цялото време Росен Плевнелиев се държа като честен човек. Да, в ходовете му като президент личеше съвестта на честния държавник, а това е толкова много и се иска толкова сила за него! Дори и грешките му, трябва да признаем, бяха направени със съзнанието, че се върши нещо полезно за държавата. Сега, до началото на 2017 год., Росен Плевнелиев има мегдана да бъде първият български президент, който е снел ангажимента за втори мандат и ще има пълната свобода да заяви личните си щения, но няма да го направи, защото ще изневери на достойнството си. И точно сега ми се струва, че е време да се вгледаме в поведението му през последните пет години и ако ни е останала достатъчно сила да му благодарим, защото в България не ни останаха толкова много честни политици…