Доц. Момчил Дойчев

„Толерантността към радикалното зло е нещо добро, защото тя служи за сцеплението на цялото на пътя от изобилието към още по-голямото изобилие…Господстващата /класическа либерално-демократична/ толерантност е репресивна, защото … само усилва тиранията на мнозинството, срещу която бе насочен протестът на истинските либерали... Безграничната толерантност към маргиналните групи ще ги превърне от манипулирани, индоктринирани и потиснати в освободители от тиранията на мнозинството… Разрушителите на буржоазното право трябва да бъдат толерирани, техните недостатъци трябва да бъдат представяни като предимства, а човешките им качества – като недостатъци… Едва тогава най-после ще разрушим буржоазното общество…“.Херберт Маркузе

Ултралиберализмът представлява съвременна крайна форма на „либерализъм без граници“. Той отхвърля класическата либерална толерантност и призовава към всеобща толерантност, дори към крайно нетолерантните нарушители на закона и демократичните правила, дори към загубилите човешкия си облик масови убийци и терористи. Този „либерализъм без граници“ е вдъхновен от неомарксисткия манифест на Херберт Маркузе в две основни негови книги – „Едноизмерният човек“(1964 г.) и особено в „Репресивната толерантност“( 1965 г.). В тях идеологът на „новата левица“ предлага нов подход към въпроса за ликвидирането на буржоазната цивилизация. В продължение на вече половин век този нов ляв подход се превърна в идеологическо знаме, около което се обединяват всички борци против капитализма. Разрушителната идеологическа мощ на ултралиберализма им дава идейно оръжие, ненадминато със своето коварство и разрушителна сила. Идеята на Маркузе е проста и логична, т.е. гениална! Пророкуваното от Маркс абсолютно и дори относително обедняване на пролетариата и средните слоеве в развитото буржоазно общество, дори след две световни войни през ХХ-ти век не се случи. (Ако има нещо най-антикапиталистическо – това е войната!) Маркузе разбира, че само две десетилетия след разрушителната Втора световна война западната цивилизация е победила, а съветският комунизъм се е провалил. Пролетариатът в западните страни живее несравнимо по-добре от „господстващата“ работническа класа в социалистическите страни. Пролетариатът като „гробокопач на капитализма“, на който залага Маркс, не е обеднял, а е забогатял, „обуржоазил се е“, станал е нереволюционен, изчезнал е. Затова разрушаването на капитализма според Маркузе трябва да се осъществи от 

нова революционна класа

И това са появилите се нови радикални малцинства – различните маргинални групи, които противопоставят своето етническо, расово, сексуално, религиозно, образователно различие като основа на конфликт, който може да разруши и „вдигне във въздуха капитализма“. Такива революционни групи от населението са студентите, трайно безработните, емигрантите с друг цвят на кожата, светски и антирелигиозните групи, а и такива религиозни групи, които не изповядват християнството.

Този ултралиберализъм аз определям по обясними причини като „ляв“. Той започва да доминира в идеологическото пространство като средство за разграждане и разлагане на буржоазната цивилизация с постмодерни средства. Продукцията на Холивуд и до днес се доминира от леви ултралиберали, известни със своите антикапиталистически филмови манифести, които възхваляват насилието, престъпността, левичари и масови убийци като Че Гевара, но сатанизират официалните „буржоазни“ институции и тези политически лидери, които възпират настъплението на комунизма.

Половин век по-късно Цветан Тодоров описва ултралиберализма (в „Интимните неприятели на демокрацията“), заедно с политическото месианство и популизма, като един от трите „интимни неприятели на демокрацията“. В най-новата си книга „Тоталитарният опит“ той разглежда родството на ултралиберализма с тоталитаризма. Но Цветан Тодоров акцентира върху друг ултралиберализъм, който условно може да се нарече „десен“. Като негови представители са посочени мислители като Фридрих Хайек, Лудвиг фон Мизес и дори класически либерали като Адам Смит и Бастиа. Тяхната „вина“ е, че се противопоставят радикално на социализма като „път към робството“. Критиката към „десния ултралиберализъм“ се насочва към икономическата му доктрина относно ролята на пазара. Ултралибералите се дистанцират от „меката ръка“ на класическия либерализъм и се застъпват за такава форма на държавна интервенция , която разчиства пътя на конкуренцията и тоталното господство на пазара, в което Тодоров вижда вътрешно противоречие.

Така описанието на ултралиберализма остава едностранно и се свежда до описание на "десния ултралиберализъм". Цветан Тодоров пренебрегва ролята на левия ултралиберализъм, така добре представен от Маркузе и наследилата го нова радикална ултралиберална левица. Левият ултралиберализъм излиза извън полезрението на Цветан Тодоров, защото до голяма степен и той не успява да преодолее тази интелектуална традиция.

В какво се проявява лявата ултралибералната утопия по отношение на мигрантите?
Левите ултралиберали настояват за безусловно приемане на мигрантите, определяйки ги съзнателно неточно като „бежанци“, макар да е напълно ясно, че става дума предимно за икономически имигранти. Ултралибералите пренебрегват темата за интеграцията на тези „бежанци“ в европейските общества и нейното неслучване вече повече от половин век поради огромните различия в културата, бита и религията на „бежанците“ и приемащите ги европейски народи. Преселенците, особено от ислямските държави, имат различна битова култура и трудова етика, които са несъвместими с гражданската култура и капиталистическата светска и постмодерна култура на Европа. В ислямските страни господства поданическа, а не гражданска култура. Там демокрацията е напълно непозната, а религиозните предразсъдъци играят водеща роля в обществения живот. Между държава и религия в ислямския свят съществува единство и затова там няма институционален посредник, каквато е християнската църква в европейските общества.
Левите ултралиберали заобикалят въпроса за различната трудова етика между европейците и ислямските емигранти. За последните изработването и получаването на блага е не тяхно задължение, а право, което трябва да им осигури приемащата ги европейска страна (и то задължително Германия или Швеция!). „В арабския свят арабите имат съзнанието, че трябва винаги да получат нещо от компанията, за която работят вместо да и дадат своя принос. Да се направи нещо за нея е второстепенен въпрос“ (Абер Коумси). Този манталитет се проявява и сега в отношението на бежанците към хората от богатите европейски държави. Излиза, че едва ли не те са длъжни да ги приемат и да помагат на мигрантите, без да се надяват да получат нещо насреща, дори елементарна благодарност. Показателно бе високомерното отношение на „бежанците“, които изхвърляха безцеремонно храната и водата, предоставяни им от възторжено посрещащите ги западноевропейци.
Идеологията на ляволибералната „политическата коректност“, заедно с не по-малко лицемерната идеология на мултикултурализма за превръщане на европейската /западната цивилизация в 

поле за сблъсък на противоположни култури

без кохерентна връзка между тях - са лостове не за развитие, а за разрушаване на цивилизацията. Това изглежда го разбраха западни лидери като Камерън и Меркел, но Меркел остана под влиянието на ултралиберлната утопия с призива Европа да приеме толкова бежанци, колкото могат да дойдат. Призивите за интеграцията на религиозните малцинства си останаха призиви, защото самите малцинства не желаят да се интегрират и приемат правилата и законите на нашата цивилизация. Гетата и бордеите ги създадоха не капитализмът, експлоатацията и омразата към „небелите хора“, както смятат наследниците на Маркс и Маркузе, а емигрантите, особено мюсюлманите, които се затварят в гета сред западните градове, за да запазят своята предишна незападна религиозна и културна идентичност, която влиза в остро противоречие с идентичностите и законите, характерни за европейската цивилизация. Така интеграцията не се състоя и нямаше как да се състои. Търсенето на обща гражданска (във Франция) или обща постимперска национална идентичност (във Великобритания) могат да проработят, но не и в съжителство с доктрината на мултикултурализма.

В стотици големи западноевропейски градове има ислямски гета, но не защото западноевропейците са обградили там преселниците, а защото те сами са се затворили, за да не им влияе „развращаващо“ западното толерантно и либерално общество. Заплахата от възникване на нови гета със стотици хиляди бежанци е реална. Наивно е да се смята, че новите бежанци ще приемат европейските ценности едва ли не с радост - и не става дума само за религия, а за ценностите на либералната демокрация. Тило Сарацин пръв предупреди за това, заради което бе уволнен и репресиран от уж либералното, но „мултикултурно“ и „политкоректно“ немско общество. Ориана Фалачи плати с живота си борбата за запазване на културната идентичност на европейската цивилизация, заплашена от нашествието на левичарския ултралиберализъм с искането за вкарването на чужди варварски елементи в европейската култура. Лоурън Харисън доказа, че е много трудно да се съчетаят различни култури, защото те не са и не могат да бъдат „равни“ – също както и илюзията на левичарите за абсолютно равенство между различните хора. Едни допринасят за прогреса на човечеството, докато други го възпират. И това е факт, а не проява на „бял расизъм“.
Левите ултралиберали дори не се и замислят как ще се приобщят новите бежанци към живота в Европа след като в момента ресурсите на трудовия пазар са ограничени и въпреки демографската криза вече се търсят предимно не общи работници, а висококвалифицирани специалисти. Възможност да намерят работа ще има само за тези, които притежават съответно образование и опит. Масата от бежанците ще останат без работа или ще трябва да се конкурират с други емигранти на трудовия пазар.
Никой не се замисля дали този поток от млади мъже, изповядващи исляма няма да стане хранителна среда за нова ислямистка терористична вълна, която идва в Европа именно от емигрантските/ислямските гета в и около европейските градове.
Пропастта в образователното равнище на коренното население и имигрантите, дори второ и трето поколение и сега е впечатляваща. Имигрантите в Европа напускащи началното училище са два пъти повече от европейците. Те са и два пъти повече в лагера на безработните. Извършилите престъпления имигранти са пропорционално пет пъти повече в сравнение с престъпилите закона местни жители на Европейския съюз.
Емигрантската вълна ще изостри и сега съществуващите остри противоречия и конфликти между част от европейските граждани и имигрантите. Те ще се изострят в нова степен на различни нива – между християни и мюсюлмани, между стари и нови емигранти, между бежанците от различни страни. Вече наблюдаваме чести масови побои и изнасилвания в бежанските лагери.
На политическо ниво емигрантската вълна ще изостри сблъсъка между демократичните и националпопулистките партии. Да си припомним как терористичният акт в Мадрид преди 11 години преобърна резултатите от изборите в Испания и левичарската политика на неочаквано победилата социалистическа партия доведе до небивала икономическа криза тази процъфтяваща европейска страна. Същото може сега да се случи в Англия, Франция, Германия, ако дойдат на власт националпопулистите. Тогава без съмнение Европейският съюз ще бъде разрушен, благодарение и на пламенната безусловна защита на емигрантите от страна на левите ултралиберали. И сега в редица европейски държави радикални антиемигрантски партии набират сила и са вече част от управлението, вкл. в такива либерални страни като Швеция, Дания, Финландия, Холандия, Швейцария. Така с помощта на левите ултралиберали точно техният основен враг,

националпопулизмът ще вземе връх

По данни на Галъп интернашенъл 57% от европейските граждани приемат отрицателно наплива на нови бежанци. „Всичко това води до „...фрустрация при имигрантите и техните деца, неприязън сред коренното население, нарастващ екстремизъм при едните, омраза към чужденците при другите“.
Левите ултралиберали търсят решението на кризата с бежанците на европейска почва, а не там, където действително е проблемът. Бежанската криза е геополитически въпрос свързан с представата на режимите в някои ислямистки страни и особено в Русия на Путин, че Западът, и най-вече ЕС и САЩ са главни геополитически врагове. Източникът на бежанската вълна е там, а не в цивилизованите европейски страни. Сега слабостта на Европа се използва ефективно от нейните външни врагове. Не подценяваме и интимните „ултрадесни“ врагове на демокрацията вътре в Европа. Но решаването на новите конфликти трябва да стане там, където те са били предизвикани.
В крайна сметка левите ултралиберали трябва да осъзнаят, че Европа не може да приеме всички, недоволни от живота си в Азия и Африка. Западните правителства трябва да съдействат на място за установяване на ред, законност и правила в зоните на военни конфликти и в провалените африкански и азиатски държави. В крайна сметка левите ултралиберали трябва да осъзнаят, че опасността, за която те алармират – възхода на крайните националисти и популисти се засилва и от техния нерационален, емоционален подход към новите бежанци и това именно води до засилване на ксенофобията и расизма (вкл. и „обратният расизъм“, който се проявява все по-открито от емигрантите към коренното европейско население). Затова и правителствата на централно и източно европейските страни не бива сляпо да се обвиняват в недемократичност и безчувственост. Те не искат това, в което ги обвиняват левите ултралиберали – поставяне на нови вътрешни граници вътре в Европа. Напротив – те искат външните граници на Европейския съюз да се защитават ефективно, а не да бъдат разграден двор.
Затова е необходимо и десните , и левите демократични европейски партии час по–скоро да изработят кохерентна политика с реалистична представа за последиците от „бежанския“ поток. И да подготвят Европа за новите предизвикателства с конкретни политически решения и действия, които са освободени от абстрактния хуманизъм, базиран на наивните и погрешни сметки, че новите бежанци са спасението на Европа от демографската криза.

Към истинските бежанци трябва да се отнасяме със съчувствие, но трябва да им помогнем не с призиви и давайки им наготово храна, а като ги научим сами да си я осигурят чрез свободен труд в собствените им страни.

И това съвсем не е проява на "расизъм". Ще припомним думите на друг един либерал, които ясно очертават негативите на левия ултралиберализъм с неговата безгранична толерантност:
"Безграничната толерантност води до изчезване на толерантността. Ако разширим безграничната толерантност и до тези, които са нетолерантни, ако не сме готови да защитаваме едно толерантно общество от покушенията на нетолерантните, тогава толерантните ще бъдат унищожени. И толерантността ще изчезне заедно с тях."Карл Попър