Христо Марков

Многократно са ми разказвали, че по времето на комунизма е било практика да се вкарват здрави хора в психиатрия, за да бъдат прекършени, респектирани и в крайна сметка унищожени. Дами и Господа, Другари и Другарки и днес през 2014 г. се оказа, че тази практика е усилено и безконтролно прилагана от родната прокуратура. Нагло и извън всякакви правни норми. Да, случи ми се на мен! Днес. Няма да съм аз, ако си замълча и не разкажа за този абсолютен цирк, устроен от родната прокуратура.

Днес, 26 ноември в 8.19 часа бях събуден от страшен тропот по входната ми врата, викове и блъскане. Не успях да се облека и отворих по къси гащета. На вратата стояха двама полицаи, което ми заявиха:

- Ние сме от съдебна полиция и трябва незабавно да ви отведем в Районен съд, където да се гледа дело срещу вас.

Разбира се отвърнах, че нямам представа какво е това дело – нито съм получавал призовка, нито съм получавал материали, нито имам каквато и да е представа, но момчетата ми отвърнаха, че така им е разпоредено от прокуратурата, да се обличам и да вървя с тях. Показаха ми призовка за страна по дело ЧНД № 6569/2014 г. на Районен съд-Пловдив, Наказателна колегия Втори състав, на която пишеше, че Христо Марков трябва да се яви като страна на 26.11.2014 г. в 9.00 часа по искане на Районна прокуратура, а в края се отбелязваше и дежурен психиатър ЦПЗ-Пловдив. Прочетох пак призовката и заявих, че това е някакъв абсурд или грешка, но се облякох набързо и тръгнах след блюстителите на реда. Нямах време дори да си поставя жизнено важната за мен доза инсулин и да си изпия лекарствата за хипертонията.

Пред блока ме вкараха в камионетка с дебели решетки, такива в каквито возят арестуваните вчера джихадисти от Ислямска държава, но викам си: „Все пак ще ме доставят с държавен транспорт, вместо да викам такси и да се охарчвам…”

Стовариха ме в двора на съдебната палата в Пловдив

и там ми дадоха искане от Районна прокуратура за задължително настаняване и лечение по реда на чл. 156, ал. 1 пр. 1 и чл. 157 пр. 1 от Закона за здравето, в което пише че по обясненията на бившата ми жена Василия Маркова и нейната майка Стоила Димитрова съм опасност за живота и здравето на близките, околните и обществото и прокурора предлага „Районен съд – Пловдив на основание чл. 156, ал.1 пр.1 от ЗЗ да постанови задължително настаняване и лечение в специализирано психиатрично заведение и назначаване на СПЕ, относно наличието на психиатрично разстройство на лицето Христо Марков Марков”. Отдолу се мъдри огромен подпис на прокурор Св. Бабаков и печат на Районна прокуратура-Пловдив.

Мигам на парцали и пак прочитам искането на този блюстител на справедливостта Бабаков. През съзнателния си живот никога не ми се е налагало да посещавам психиатри, лудници или подобни заведения, дори не съм и преглеждан за такива девиации, а сега се оказва, че ще ходя на дело, за да бъда въдворен като особено опасен за държавата и обществото психопат. Започвам да се святкам на какъв абсурд присъствам и тръгвам след полицаите, които чинно ме завеждат до съдебната зала и доставят на съдията и прокурора. В стаята са бившата ми съпруга и нейната майка, обхваната отдавна от старческа деменция, но явно може да прецени като бивш партиен секретар колко съм опасен за обществото и държавата. Идва и един бивш следовател, който ме уведомява, че ми е служебен защитник. Отвръщам му, че не искам никакъв защитник и мога да се защитавам и сам, но той ми отвръща, че за да си вземе парите трябва да присъства на заседанието. После дълго време чакаме да дойде някакъв психиатър от Центъра за психично здраве в Пловдив. Мимоходом обяснявам, че преди две седмици съм излязъл от болницата след тежка операция на гръбначния стълб и ми е трудно да стоя прав, но ответ няма никакъв. Бившата ми жена и майка и се хилят от дъното на залата, прокурорът мълчаливо и нервно крачи из храма на Темида, от цялата кавалкада адекватно се държи само съдията, който търпеливо ми обяснява причината за висенето и ме съветва да си изключа телефона. Размислям се за непрекъснатите жалби и писания на тази жена, която ми е била съпруга, за репликите на шефа на социалистите в Пловдив Гочиту Гергов: „Няма да пожаля нито пари, нито сили, но ще унищожа Христо Марков, който водеше хората да протестират срещу мен цяло лято!”, за това, че една година ме отстраниха от собственото ми жилище, за отказа на полицията да ми съдейства и едва след като спечелих делото на въззивна инстанция успях да влезна в дома си и без тяхна помощ. Сега и това…

Най-после се дава ход на делото. Снемат ми самоличността. Съдията ме пита имам ли представа какво правя в залата и запознат ли съм с документите по делото. Отговарям, че единственото, с което разполагам е един лист с искането на прокуратурата, нищо друго. Напомням, че доколкото знам трябва да имам правото на възражение и оспорване. Усмихва се и постановява:

- Отлагам делото за 9.12.2014 г. от 9.30 часа. Можете да се запознаете с материалите в стая 107.

Толкова. Засега

цялото чудо се отлага

Предстои тепърва циркът да продължи. Напускам в пълно неведение и трудно спотаен яд. Държавата харчи пари за „въдворяването на опасния за нея Христо Марков”. Плаща на полицаи,прокурор, съдия, адвокат, експерт. Вече съм напълно убеден, че прокуратурата или са тотално неподготвени, или зависими или тежко корумпирани. Просто няма друго обяснение. Устройването на този фарс надминава всички нормални представи за правораздаване – жалбите на една изперкала бивша съпруга и деменциралата и майка са в състояние да задвижат цялата държавна машина за озаптяването на особено опасния за обществото индивид, дори за постоянното му въдворяване. Джихадистите пасти да ядат.

В момента, когато си изплаквам болките още размишлявам какво е най-разумно да направя. Да се жалвам/на кой???/, да пиша на главния прокурор/ще си накриви шапката/, на обудсмана/писал съм му и преди – нищо!/, на депутатите/ох, майко мила, от умрял писмо/, на правосъдния министър/не може да се занимава с такива „дреболии”/… Остава ми единствено да се обърна към вас, драги читатели. За съвет, просто съвет, нали уж имало гражданско общество? Оказва се, че един обикновен гражданин по волята на някой прокурор/дали ще е Бабаков или Цацараков, няма значение/ може да попадне в пълна безизходност, от която няма измъкване. Надявам се, че няма да ме посъветвате да преклоня главица, просто няма как да стане. Учили са ме да не се примирявам, да се бунтувам срещу несправедливостите, ама вече се разколебавам, че в тази държава може нещо да се постигне, толкова е отчайващо… И дали не е време да я обявим за прокурорска република?!