Опорните точки - "колко сме велики в страданието и търпението", раждаме чудовища

Георги Георгиев

Аз лично съм притеснен да "споря" с хора, които безкрайно ценя и уважавам, като воини на словото, които винаги ясно и точно могат да изкажат туй, що мислят, защото знам или по-точно усещам, че тази им способност е формирана чрез неистов труд, търсене, четене, познаване на езици, съчетани с душа и сърце. Да, по-точно усещам, защото самият аз не съм способен или по-точно склонен да вложа толкова усилия, за да възприема онзи обем информация, който някой е поел и може да възпроизведе.

Друг е въпросът дали е през призмата на най-хуманната човешка черта - справедливостта.
И точно поради тази причина аз, като един лаик смесвам темите.

Защото нищо не съществува само по себе си. То е следствие и причина едновременно.
Та ми се ще да смесим тук и руската култура и най-вече литература и да я закачим към идеологемите на руския империализъм .

Щото ми се чини, че тя е една от опорните точки на съвременния руски империализъм през последното столетие.
В голямата си част създавана на принципа

"колко сме велики в страданието и търпението", 

тя пресъздава една уникална социокултурна среда, която ражда чудовища, контрастиращи ярко с лирическия герой.
Не отричам гениите на словото, нито техните вътрешни преживявания, нито чисто творческите и човешки мотиви. Само искам да попитам - какъв е ефектът върху обществото им, какви са последиците и как то ги възприема?
Русофилите (не рубладжиите комуняги), онези, начетените, възхитените от тези литературни постижения, на базата на тези безспорно ценни постижения на човешкия дух и слово, продължават да твърдят в хор с официалната власт, била тя царска, съветска или олигархична:
"Ама, моля ви се, вижте колко е широка руската душа, колко безгранични са страданията, които тя е готова да приеме, какви саможертви прави. Ами самите автори?! Каква смелост, каква воля, какъв дух в търсенето на истината?! Ами руският човек?! Колко е състрадателен, борбен, одухотворен?!"
Въобще...другите народи са едни митиляви овце, дето само се скитат безцелно по земята.
Въобще... Леонардо, Бокачо, Шекспир, Молиер, Дикенс, Кафка, Хемингуей, Хашек, (мога да изредя списък от няколко страници с имена) пасти да ядат.
Ами ако тях ги нямаше да положат началото, да зададат посоката, да хванат божественото в перото си и да го изцедят?!
И в крайна сметка какъв е ефектът от руската литература, освен бруталното й използване за обслужване на идеологемите на руския империализъм?
За Бога, прочетете Солженицин! Колко мъка, колко страдания, какъв стоицизъм, си казва на пръв прочит човек, прехласнат от възхищение. Но ако се позамисли, ще разбере защо Солженицин избра този грозен и уродлив край на кариерата си.
Та нима други народи не страдат?! Та нима десетки народи не страдат от същия руски камшик?! Но само руската душа е велика, само тя може 

да страда правилно

Когато през 1994 г. Работех като строителен работник в Герлинген край Щутгарт, ме заприказва немски военнопленик, един близо 90-годишен снажен шваба, един от онези 5 % оцелели в съветските пленнически лагери и освободен чак 1955 г., Установих с почуда, че този човек не храни никаква злоба и омраза към тях. Дори му беше приятно и искаше да говорим на руски.
Той живееше още със срама и вината на своето поколение, попаднало и станало подвластно на нацистката пропаганда. Един от милионите германци, живеещи с тази вина. Повече от половин век!
За разлика от руснаците, които продължават да не изпитват дори капка угризение и срам за бедите и страданията, които са донесли и продължават да носят, най-вече на хората от Източна Европа, заради десетките поробени и мачкани народи от тази паразитна империя. Те дори не са в състояние даги осмислят, та чак след това да почувстват и угризение. А тяхната култура и в частност литература са част от този процес, водещ до невъзможност за осмисляне.
И питам: какво като Германия няма Солженицин, който да опише тяхното страдание, тяхната вина, тяхното чувство на унижение и страдания.

Няма и?!

Произвежда гражданско общество, произвежда демокрация, произвежда сигурност, мерцедес, бмв, порше...
И си дадох сметка, и се запитах...Над 2 милиона доказани изнасилвания над германки има само през април и май 1945 г. в окупираната източна част на Германия, извършени от орките на Червената армия. От тях - 200 000 се самоубиват. Защото не могат да приемат, че ще продължат живота си след това унижение, че ще трябва да се събуждат и лягат със спомена...Без да са чели Толстой.

Та, колко ли рускини са се самоубили след изнасилване?
Не, че цялото немско общество не беше олигофренясало покрай нацистката пропаганда, не че и те нямат и Гьоте, и Шилер...
Но изживяха своя катарзис. И продължават да плащат за вината на дедите си.
Но те, видите ли, нямат широката руска душа, чехите също, поляците също, българите също.Никой друг.Другите забравят, плащат за вините на дедите си, а в повечето случаи заради тяхното безсилие и продължават напред. Само руснака има право да помни и да възпроизвежда „действителността”.

Ботев, Яворов, Дебелянов, Лилиев, Пелин са само едни изключения. Защото само руснака има право да има широка душа, защото само тяхната литература правилно я отразява...

Тук не искам отново да "смесвам" темата. Дори не искам да намеквам, че голяма част от тези велики имена изобщо не са етнически руснаци или не са родени в Русия. Като големият Лермонтов, произхождащ от стар шотландски род. Като Пушкин например или Пастернак, като Чехов (роден в Таганрок на Азавско море и изучен в гръцко училище) или Иля Илф, роден и отрасъл в Одеса, Украйна. Като Лев Толстой, произхождащ от стария немски благороднически род Идрис. Като Окуджава, като...Да изреждам ли още?!

Та дори цялата им царска династия и огромна част от благородничеството им не са руснаци.

Но искам да акцентирам на ефекта от тази литература и какво тя възпроизвежда. Да се замислим дали тя е следствие или причина? Дали тя създава този социокултурен имперски дебилизъм или просто откликва на него и го мултиплицира в социално приемливи форми, подходящи за употреба от имперския механизъм?

За да свърши един Солженицин 

приклекнал пред Путин

и ближещ ръката му. Подобно на Любэ и на хиляди знайни и незнайни руски “интелектуалци”, формиращи специфичният социокултурен дебилизъм, характерен за тази паразитна империя. За Бога, та те издигат едва ли не в култ един Йосиф Кобзон. За какво иде реч?!

Та, както преди време един мой познат русофил преразказа “Анна Каренина”, когато се опитвах да разбера дали е чел романа:
“Влюбва се, таковат я, фърля се под влака...”