Аспарух Панов*

На фона на впечатляващата с решителността си обща европейска реакция срещу тероризма: „Всички сме Шарли“, след изключително важното посещение (неслучайно в един и същи ден) на държавния секретар на САЩ Джон Кери и британския външен министър Филип Хамънд и непосредствено преди посещението на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, външната (ни) политика се превърна в най-коментираната и анализирана тема в българските медии. Появиха се много сериозни анализи, разнищващи събитията от различни гледни точки. Разбира се, както обикновено, в нашата „многопластова“ медийна среда се изговориха и изписаха и редица дивотии, съдържащи меко казано от „странни, по-странни“ антиевропейски разсъждения. За кой ли път, първото място в моята лична класация се пада на нашумелия радиожурналист Петър Волгин за провокативните му коментари „Европа се самоубива. От глупост.“ [1] и „Българският политически елит е съблазнен и дресиран. Като пудел.“ [2] от предаванията на програма „Хоризонт“ на БНР „Деконструкция“, съответно на 10 и 17 януари т.г.

За нищо на света не бих позволил на някого да отнеме 

свободата на Петър Волгин да пише

и да говори така, както само той умее – покъртително, назидателно и поучително, от пиедестала на разбирач от „последна (лява) инстанция“. Това е негово изконно право. Разбира се, от другата страна, моето изконно право и може би най-правилната позиция би била да си затворя радиото или компютъра и да се изолирам от неповторимия „неравноделен“ патос на Петър Волгин. Но като изкушен проевропейски либерал, не мога да не си призная, че не винаги го правя, въпреки че неговите коментари невероятно ме вбесяват. Очевидно е, че понякога имам нужда от адреналина, който ми доставят съботните му напоителни проповеди. Тук не бих могъл да се въздържа да не цитирам някои от потресаващите откровения в споменатия по-горе първи по дата коментар на г-н Волгин:„…Отчуждението между хората се прикрива с либерални клишета като „толерантност“, „уважение към различните“, „мултикултурализъм“, „право на всеки да изразява същността си“. Ако продължим този начин на мислене до логичния му край, задължително ще стигнем до извода, че трябва да уважаваме и терористите, които посредством убийствата изразяват своята културна различност. Да, звучи абсурдно, но всеопрощаващият либерализъм води именно до подобен извод….“

„…В последно време европейските елити наистина правят всичко възможно, за да погребат обща Европа. Криворазбраната мултикултурна толерантност на практика поощрява екстремизма – и в битов, и в политически план. Политическият евроелит не забелязва или се прави, че не забелязва все по-екстремистки настроените представители на малцинствата, които виждат в т. нар „толерантност“ прекрасна възможност за оправдаване на крайните си действия. Европейските политици не смеят да назоват този проблем, за да не бъдат обвинени в „расизъм“ и „ксенофобия“. Вместо да се обърнат към реалните проблеми на Европа, те си измислят заплахи и хабят страшно много време и страшно много ресурси в 

борбата с въображаеми врагове

Спомнете си колко приказки изприказваха само през последната една година европейските лидери по повод т.нар. „руска заплаха“. Русия бе обявена за враг номер едно на прогресивното човечество, който трябваше да бъде преборен посредством икономически санкции и допълнително въоръжаване. Слушайки тази странна риторика, човек оставаше с убеждението, че ако не днес, то утре със сигурност руските танкове ще влязат в Берлин, а руските изтребители ще кръжат над Лондон. И така, докато европейските политици полагаха неистови усилия да отразят „руската агресия“, терористите ислямисти атакуваха Париж, символичния център на Европа. Когато си прекалено зает да отразяваш измислени заплахи, съвсем реалните нападения те сварват неподготвен.“

Едва ли може да се намери по-откровено отрицание на смисъла и философията на европейската идея. Очевидно целта на лепкавата политическа тиня, с която Петър Волгин замазва медийното ни пространство, е оплюването и в крайна сметка – обезсмислянето на основните ценности на европейската интеграция. Наистина, когото чета или слушам Петър Волгин, се опитвам да запазя чувството си за хумор, но в цитираните пасажи са преминати допустимите за демократичната журналистика културни граници на коректността в политическия анализ. Като страстен апологет на фанатизирания антилиберализъм г-н Волгин изобщо не е наясно как функционират принципите на правовите държави в рамките на ЕС. В това няма нищо страшно, той далеч не е единственият, който не може или не иска да разбере, че не правата на етническите, религиозните и всякакви други малцинства са отговорни за проблема, който обсъждаме, а успешното прилагане на върховенството на закона и на живота по правилата, които са еднакви за всички граждани, независимо от етническия им произход и религиозната им принадлежност.

Когато обаче, става дума за „прозрението“ на автора, че едва ли не европейският (не знам защо наречен „всеопрощаващ“) либерализъм води до извода, че трябва да се уважават терористите, които посредством убийствата изразяват своята културна различност, нещата са много по-сериозни. Тук се сблъскваме с една твърде опасна политическа провокационна теза, която опорочава в самата им сърцевина ценностите на обединена Европа (където българите са също едно от малцинствата), базирани едновременно на толерантността и върховенството на закона. Не можеш да оцениш и да обичаш Европа, ако не си разбрал, че свободата и отговорността вървят заедно, че демокрацията и правовата държава не са просто само институционални структури, че те са и гражданска, и политическа култура.

Всъщност текстът на Петър Волгин е класически пример за антитеза на казаното от германския президент Йоахим Гаук на многохилядния митинг на 13 януари в Берлин пред Бранденбургската врата в подкрепа на толерантността: „Всички ние сме Германия. Ние, демократите, които сме толкова различни в политическо, културно и религиозно отношение, ние, които се грижим едни за други и се нуждаем едни от други, ние, които смятаме, че можем да водим живот, какъвто всички ние желаем – в единство, право и свобода (девиза на Федералната република)“.

Избрах цитат специално от изказването на германския президент, защото той идва от ГДР, бил е евангелистки пастор и е участвал активно в процеса на обединение на Германия. Това обаче, което особено впечатлява в неговата личност е фактът, че той от 1990 до 2000 г. ръководи Комисията за достъп до досиетата на ЩАЗИ, наречена по-късно и „Комисията Гаук“.

И тук, чрез споменаването на ключовите думи „ГДР и ЩАЗИ“, с лекота стигаме до темата за Русия. Драматичните събития в Украйна и арогантната намеса на Путин във вътрешните й работи отприщиха една нова мощна вълна от страстно проруска и дълбоко антиевропейска, антиамериканска и антинатовска обществена енергия, от която се захранва денонощно и Петър Волгин, и която е напълно необяснима за днешното ни битие на неразделна част от Свободния свят. В целия бурен и мътен поток на публикации, интервюта и дебати по тази толкова деликатна тема бих желал да наблегна на сериозното

активиране на руското лоби в България

Правя го, защото за първи път след голямото разширение на ЕС на изток, темата „Русия“ е толкова съдбовно важна част за нашата част от Европа. И нещо повече! Казвал съм го много пъти, ще го повторя и сега. На руското лоби в България всички дължим изключително много негативи – и корупцията, и олигархията, и проблемите с върховенството на закона и независимостта на съдебната система, и „енергийния рекет“, и какво ли още не. С една дума, до голяма степен на руското лоби дължим нестаналата декомунизация в България.

За принадлежността към „свободния свят“ има обективни и измерими политически критерии. За България е от огромно значение да мотивира и защитава коренно различните си позиции по отношение на свободата и демокрацията в сравнение с Русия. Да, София се намира географски между Брюксел и Москва, но не и политически. София е Брюксел, и оттам трябва да води диалога с Москва. В отношенията с Русия няма чисто експертно ниво и чисто икономически интереси, тук всичко е политика. В този дух евроатлантическата ни интеграция е огромно предимство в отношенията ни с Русия, което България трябва умело да използва за реализиране на националните ни интереси.

И точно тези национални интереси защитиха водещите представители на българската държава при срещите си с Джон Кери и Филип Хамънд. Нямам никакво съмнение, че ще го направят и при предстоящото посещение на Йенс Столтенберг. Това се нарича с една единствена дума – приемственост в политиката на доверие със стратегическите ни партньори. Точно това ни е особено необходимо днес в областта на сигурността, като държава, източна граница на ЕС и НАТО. Проведените разговори имат и по-дългосрочна визия, свързана с енергийната ни политика и сигурност, както и с подготовката ни за председателството на ЕС през 2017 г. Ето как оценява обаче, поведението на българските държавници Петър Волгин в коментара си от последната му съботна „Деконструкция“:

„Няма никакъв смисъл да искаме от българския политически елит да се държи с достойнство при срещите си с представители на могъщи държави, да отстоява преди всичко българските интереси и да е готов дори на конфронтация в името на тяхното отстояване. Това никога няма да стане. Когато на гости ни идват важни чужбински лица, нашите държавници могат да изпълняват единствено ролята на обслужващ персонал – да се хилят угоднически, да размахват опашки и да бързат да изпълнят желанията на господарите, още преди онези да са си отворили устата. Защо се държат така ли? Ами защото в продължение на години са подбирани именно по критерия дали са в състояние безпрекословно да оказват исканите от тях услуги.“

Без съмнение, тук вече става дума за нескопосан опит за профанизация на външната ни политика и стратегическите ни партньорства. Да не говорим за липсата на елементарна политическа култура. В това словоблудство се сблъскваме и с нещо много по-опасно – самоиздигане на коментатора над нивото си на компетентност. Петър Волгин очевидно няма понятие, че членството на България в ЕС и НАТО не се дава даром, че това са най-безспорните постижения на българския преход, че успешната европейска и евроатлантическа интеграция е резултат от една коренно променена, независима и разкрепостена външна политика, вече с двадесет и пет годишна история, от която Петър Волгин и хабер си няма. Излизането на страната ни от международната изолация по време на комунизма, разработването и прилагането на една принципно нова външнополитическа стратегия и последвалите външнополитически успехи се дължат на систематичните политически усилия и отстояваната евроатлантическа ориентация от повечето правителства след 1989 г., от техните парламентарни мнозинства, както и от единствената стабилна институция в страната през тези бурни години – президентската.

Инересно е какво знае г-н Волгин за това как функционира външната политика, кои са били нашите представители през годините на всички политически, институционални и междудържавни нива на стратегическото международно сътрудничество, в което България участва като страна и където са се водили и се водят непрекъснато преговори от различен характер. Още по-интересно е все пак на каква база от професионална информация той прави помпозното си заключение, че

„с много малки изключения повечето членове на привилегированата каста в България са получили благословията да станат такива, станали са елит не защото са толкова умни и талантливи, а защото са показали желание да служат. Стопроцентово“.

Въпреки кризата, която разтърси еврозоната и противоречията в процеса на европейска интеграция, въпреки настъплението на национал-популизма и антимиграционните настроения в общоевропейски мащаб, но най-вече въпреки насажданата от журналисти като Петър Волгин теза за „провала“ на българския преход, членството на България в ЕС е стратегическо постижение на българската държава, което тепърва ще определя живота на много поколения напред. Свободата и отговорността, демокрацията и правовата държава, сигурността и справедливостта без вътрешни граници, пазарната икономика и свободната търговия, децентрализацията и ефективното местно самоуправление са били и винаги ще бъдат фундаментите на общия европейския дом, в който имаме и ние удоволствието вече да живеем.

Да, без съмнение нашите проблеми на адаптация се оказаха огромни, а понякога изглеждат и непреодолими. Комунистическата субкултура продължава да властва в обществения ни живот – от „корупционното срастване“ между държавата и политиката, през умелото манипулиране и режисирано затъпяване на медийната среда. Комунизмът е все още вътре в нашата душевност – и като болшевишки политически манталитет, и като параноичен егалитаризъм, като неистова омраза към забогателите и успелите, като страстно желание да излъжем себе си, а вече и ЕС, като любов и омраза, мазохистична любов към Русия или по-точно към нейната „силна Ръка“ и още по-силна мафия, като непоносимост към етническите, религиозните и културните различия, но преди всичко към спазването на писаните и неписани европейски правила. Може би тук някой логично би ме попитал и мен, на каква база правя подобни помпозни заключения. Ще отговоря веднага – слушам редовно „Деконструкция“ на Петър Волгин.

[1] http://viewpoint.actualno.com/Evropa-se-samoubiva...

[2] http://bnr.bg/post/100509910/petar-volgin-balgars...

*Заглавието на коментара е на Faktor.bg

От 1989 г. Аспарух Панов е активно в българската политика. От 1991 до 1994 г. е член на НКС на СДС, а от 1993 до 1994 и негов зам. председател (външна политика и международни отношения). До 1995г. е зам. председател на Радикалдемократическата партия.

От 1991 до 1994 е народен представител в 36-то НС, ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) и председател на групата за приятелство с германския Бундестаг. През 1992-1993 г. е вицепрезидент на ПАСЕ, а от 1994 до 1996 – вицепрезидент на Либералния интернационал.

От 1998 до 2013 г. работи в германската фондация за либерална политика „Фридрих Науман“. Участвах в реализирането на проекти на фондацията в България, Македония и страните от южен Кавказ. От февруари 2014 г. е председател на клуб „Либерално общество“. Автор е на 3 книги и голям брой политически публицистични материали.